Клифърд Саймък - Гробищен свят

— Доктор Торндайк смяташе — каза Синтия, — че сандъците, които е видял моят далечен прародител, са съдържали само малка част от онова, което наблюдателят е събрал. Може би само някои от по-важните неща. Там някъде в Гърция, може би в други пещери, издълбани в скалите, не е изключено да има стотици пъти повече предмети, отколкото в сандъците.

— Както и да е, това ми намирисва на съкровище — каза Елмър. — Предмети от този род струват скъпичко и аз предполагам, че ще струват дори повече, щом са предмети, изработени на Земята. Но на Земята или не, те са си чудесна стока. Куп богаташи, а те трябва да са такива, за да могат да платят цената, ги колекционират. Освен това е много модно да имаш един-два ръчно изработени предмета в кабинета си или да са изложени в някое шкафче.

Кимнах и си спомних как Торни се разхождаше напред-назад из стаята и удряше със свит юмрук отворената си длан, бълвайки огън и жупел.

— Става така — ревеше той, — че един честен археолог няма никакъв шанс. Знаеш ли колко много оплячкосани обекти сме намерили през последните стотина години — разкопани и оплячкосани дори преди да сме ги открили? Разните археологически дружества и някои от правителствата са правили разследвания, но няма доказателства кой върши това или къде отнася находките, за да бъдат укрити. И следа не сме намерили от хората или ония, които го вършат. Плячкосват ги и ги укриват някъде, а после те потичат обратно към ръцете на колекционерите. Това е голям бизнес, който сигурно е организиран. Настоявали сме да бъдат прокарани закони, които да забранят частната собственост върху каквито и да било находки, но нищо не помага. В правителството има прекалено много хора със специални интереси, самите те са колекционери. Няма съмнение, че съществуват налични фондове, отпускани от някого за борба против такова законодателство. Просто нищо не постигат. И заради тази вандалщина изпускаме единствения шанс, който ни остава, за да опознаем развитието на галактичните култури.

Лаят на кучетата се бе превърнал във възбудено джавкане.

— На дървото е — каза Елмър. — Животното, което преследваха, се е покатерило на някое дърво.

Протегнах ръка към малката купчинка дърва, която Елмър бе насъбрал, и сложих нови съчки в огъня, използвайки една от тях, за да насмета разпилените въглени. Малки пламъчета със сини връхчета се издигнаха от въглените и подхванаха новите дърва. Сухата кора се подпали и започна да пръска искри. Новото гориво се възпламени и огънят лумна отново.

— Приятно нещо е огънят — каза Синтия.

— Възможно ли е — попита Елмър — дори аз да се стоплям от такова слабо пламъче? Кълна се, че ми е по-топло, като седя тук край него.

— Възможно е — рекох аз. — Имал си много време, за да се превърнеш в човек.

— Аз съм човек. Искам да кажа, според закона. А щом съм човек според закона, защо да не съм човек и иначе?

— Какво става с Мустанг? Той трябваше да е тук с нас.

— Седи хей там и попива всякакви впечатления. Тъче горска фантазия от тъмните силуети на дърветата, от шумоленето на нощния вятър в листака и от бълбукането на водата, от блясъка на звездите и от трите черни фигури, сгушени край лагерния огън. Създава картина с маслени бои, ноктюрно, поема, може би и изящна скулптура — той комбинира всичко това за своята творба.

— Работи през цялото време, бедничкият — каза Синтия.

— За него това не е работа — рече Елмър. — Това е смисълът на живота му. Мустанг е творец на изкуство.

Настрани в тъмнината нещо издаде невисок пукащ звук и миг след това звукът се повтори. Кучетата, които бяха замлъкнали, започнаха отново да лаят възбудено.

— Ловецът застреля животното, което кучетата бяха принудили да се покатери на дървото — каза Елмър.

След тези думи никой не проговори. Седяхме там и си представяхме — или поне аз седях и си представях — оная сцена там, в тъмната гора: кучетата, които скачат около дървото, насочената пушка, избухването на пламъка от цевта и тъмното тяло, падащо от дървото в лапите на кучетата.

И както си седях заслушан и замечтан, изведнъж се чу друг звук — слаб, далечен — едно прошумоляване и пращене. Лек ветрец подухна в котловината и отвя звука, ала когато ветрецът утихна, той се чу отново, този път по-силен и настойчив.

Елмър бе скочил на нозе. Блещукащият огън хвърляше призрачни отблясъци, които се гонеха нагоре-надолу по металическото му тяло.

— Какво е това? — попита Синтия, ала Елмър не отговори. Сега звукът идваше от по-близо. Каквото и да бе това, то идваше към нас и напредваше бързо.