Клифърд Саймък - Гробищен свят

По силата на някакво обстоятелство, което сега не си спомням (ако въобще той го е споменавал), дядо ми се озовал в една, както той я нарече, безопасна зона — малка местност, залутано земно кътче, където поради особеното разположение според топографията или метеорологията земята била пo-слабо заразена или изобщо не била заразена от бойните вещества и където било възможно човек да живее в сравнителна безопасност, без да прибягва до сериозните предпазни средства, каквито били необходими в други не така щастливи места. Споменах, че той не определи точно къде е било това място, но ми каза, че се намирало там, където малка река, идваща от север, се вливала в пo-голяма река — в река Охайо.

Останах с впечатлението (макар той да не ми каза, нито пък го разпитах по тоя въпрос), че по онова време дядо ми не бил натоварен пряко с някаква задача или поръчение, но когато съвсем случайно открил онази местност, просто останал там, като се възползувал от сравнителната сигурност, която тя предлагала. Което, като се има пред вид ситуацията, било необикновено разумно.

Колко дълго стоял изобщо там, нямам представа, нито пък знам от колко време бил там, когато се случило събитието. Нито пък, най-сетне, знам защо си отишъл. Всичко това, разбира се, няма никаква връзка с онова, което се случило в действителност.

Ала един ден, каза ми той, видял как пристигнал Звездолетът. По онова време имало много малко въздушни кораби, защото повечето от тях били унищожени, а дори да били много, ако изобщо ги използвали, ги смятали за съвсем неефикасни оръжия във водещата се война. Освен това такъв кораб дядо ми не бил виждал никога преди това. Спомням си, че той ми обясни по какво се различавал от корабите, които бил виждал, но подробностите са вече малко неясни в паметта ми и ако се опитам да ги изложа, знам, че ще ги объркам.

Тъй като бил предпазлив човек, каквито трябвало да бъдат всички в онези времена, дядо ми се скрил колкото се може по-добре и започнал да наблюдава внимателно онова, което ставало.

Звездолетът се приземил на върха на един от хълмовете, които се извисявали над реката, и щом кацнал, от него излезли пет робота заедно с едно друго лице, което не било робот — всъщност приличало на човек, ала наблюдавайки от своето скривалище, дядо ми имал чувството, че не било човек, а нещо, което само на външен вид наподобявало човек. Когато попитах дядо си какво го е накарало да мисли така, той се затрудни много да определи какво точно. Причина за това не била походката, нито стойката, нито пък no-късно начинът, по който говорело, но имало нещо необикновено — може би някакво интуитивно усещане, някакъв подсъзнателен импулс в мозъка, който му подсказвал, че онова същество, което не било робот, все пак не било и човек.

Два от роботите се отдалечили на късо разстояние от звездолета и, изглежда, застанали на пост, ала не били обърнати през цялото време в една и съща посока, а току се въртели, сякаш проучвали и изследвали терена от всички страни. Останалите започнали да разтоварват голям куп сандъци и нещо, което изглеждало като някакво съоръжение.

Дядо ми мислел, че се е скрил добре. Бил клекнал в гъсталака близо до потока и се снишил до земята така, че силуетът му да не се забелязва през храстите, а тъй като било лятно време, те били покрити с листа.

Ала не минало много време и преди да разтоварят напълно звездолета, един от роботите, заети с разтоварването, напуснал върха на хълма, слязъл по склона и тръгнал право натам, където моят дядо се криел в гъсталака. Отначало той си помислил, че просто по някаква случайност роботът тръгнал към него, затова замрял неподвижен, дори дишал колкото се може по-тихо.

Обаче не било случайност. Роботът явно знаел точно къде се намирал той. Дядо ми бил убеден, че един от стражите го е открил по някакъв начин, може би по излъчваната от него топлина, и оставайки самият той на пост, предал информацията, че има някакъв наблюдател.

Когато стигнал до гъсталака, роботът се протегнал надолу, сграбчил дядо ми за ръката и го измъкнал оттам, след което го подкарал нагоре по хълма.

Дядо ми призна, че от този момент нататък в спомените му има някаква непоследователност. Макар онова, което помнеше, да изглеждаше последователно във времето и хронологически подредено, имаше празнини, които той не можеше да обясни. Дядо ми бе убеден, че преди да го пуснат или преди да успее да избяга (и това също са само две предположения, защото нито за момент, доколкото си спомняше, той не бе имал чувството, че са го държали като пленник), бил направен опит да се изтрие от паметта му всичко случило се. Той смяташе, че за известно време това изтриване на паметта имало ефект; едва след като пристигнал на Олдън, той започнал постепенно и откъслечно да си припомня случилото се — сякаш събитията били потънали, натикани надълбоко в неговото съзнание, а след това започнали да си пробиват отново път нагоре едва след много години.