Клифърд Саймък - Гробищен свят

— Не зная защо ви разказвам това. Нямах намерение да го разказвам. Няма причина да ви го разказвам; няма причина да го чуете. Фактите — фактите можех да опиша с няколко изречения, но ми се стори, че трябва да ги разкажа в тяхната взаимна връзка…

Протегнах ръка и докоснах нейната.

— Някои факти не могат да се разкажат просто — казах й аз. Добре направихте.

— Сигурен ли сте, че не ви е все едно?

— Съвсем не — отговори Елмър вместо мен. — Очарован съм.

— Не остава много да разказвам — каза тя. — Имаше един вход, все още напълно запазен, който извеждаше от стаята към вътрешността на къщата и когато отидох в стаята отвъд, разбрах, че тя някога трябва да е била кухня, въпреки че бе останала само част от нея. Къщата имаше втори етаж, част, от който не бе разрушен, макар покривът да бе изчезнал, хлътнал дълго преди това и паднал върху останалата постройка. Но над кухнята нямаше втори етаж. Очевидно стрехите на къщата са се простирали над кухнята, а покрай онова, което е представлявало външната стена над кухнята, лежаха куп разнебитени останки — останките от срутилите се стрехи. Не зная как го забелязах — не беше лесно да го откриеш, — но видях нещо четвъртито, което се подаваше малко на едно място сред отломките. То изглеждаше не на място; не приличаше на отломка. Беше покрито с прах — както всичко в къщата. Не личеше, че е от метал. Не блестеше. Предполагам, че го забелязах поради ъгловатата му форма. Отломките не са ъгловати. И така аз се приближих и го издърпах. Това бе кутия, ръждясала, но все още цяла — на нито едно място металът не бе пробит или разяден. Клекнах на пода до нея и се опитах да възстановя в ума си онова, което се бе случило с тази кутия, и си помислих, че някога тя е била забравена, а после, когато стрехите паднали, паднала и тя — може би се е сгромолясала през покрива на кухнята, а може би по това време кухнята вече да е нямала покрив.

— Значи това е историята — казах аз. — Кутия с координатите на съкровище.

— Да речем, да — каза тя, — но не точно както си го мислите. Не можах да отворя кутията, затова я занесох в моето жилище, намерих инструменти и я отворих. Нямаше кой знае какво в нея. Стар нотариален акт за малък участък земя, полица, на която бе отбелязано, че е изплатена, няколко стари плика без писмата, един-два анулирани чека и писмена разписка за даването на някакви стари семейни книжа в отдела за ръкописи при университета. Не ги бяха дали като дарение, а само временно. На другия ден отидох в отдел „Ръкописи“ и направих справка. Знаете какви са отделите за ръкописи…

— Наистина знам — казах аз.

— Трябваше да мине известно време, но моето положение на дипломирана студентка по история на Земята й фактът, че книжата в края на краищата бяха книжа, принадлежащи на моето семейство, най-сетне свършиха работа. Там мислеха, че искам просто да ги проуча, но докато ги намерят — мисля, че сигурно са били сложени не на място и е било трудно да ги открият, — беше ми дошло вече до гуша и подадох заявление, с което си изисквах обратно книжата, и си излязох с тях. Разбира се, това не е начинът, по който трябва да се държи един студент, отдаден на историята, но вече всичко ми бе омръзнало. Отделът ме заплаши със съд и ако бяха завели дело, някой трябваше да оправя тая голяма каша, но не го сториха. Може би са сметнали, че книжата нямат стойност, макар че как биха могли да знаят това, нямам представа. Това беше малка връзка книжа, доста незначително нещо за такова място. Бяха сложени в отделен плик и запечатани. По нищо не личеше, че някога са ги преглеждали; бяха объркани и наслагани, както дойде. Ако бяха проучвани, щяха да бъдат подредени и класифицирани, обаче си личеше съвсем ясно, че оригиналният печат никога не е бил счупван. Цялата връзка с книжа е била просто заведена под номер и забравена.

Тя спря да говори и ме погледна изпитателно. Не казах нищо. Като му дойдеше времето, тя щеше да стигне до същественото. Може би си имаше някаква причина да разказва по този начин. Може би трябваше да изживее всичко отново; да го преразгледа отново, за да бъде сигурна (Още веднъж? За кой ли път?), че не бе сгрешила в преценката си, че бе постъпила правилно. Нямах намерение да я карам да бърза, макар че, бог ми е свидетел, бях малко нетърпелив.

— Нямаше кой знае какво — каза тя. — Една поредица писма, които хвърляха малко светлина върху първоначалното колонизиране на Олдън от хората — нищо необичайно, нищо ново, но даваха някаква представа за духа на времето. Малко снопче от доста дилетантски стихотворения, писани от момиче на около двадесет — двадесет и няколко години. Фактури от малка търговска фирма, които можеха да представляват незначителен интерес за специалист по история на икономиката, и записки на доста тромав език от някакъв старец, който разказваше история, разказана му от неговия дядо — един от първите заселници от Земята.