Клифърд Саймък - Гробищен свят

Елмър танцуваше. Винаги ми бе изглеждал флегматичен и тежък робот, ала сега нозете му тропаха бързо по земята и тялото му се извиваше. Хората се наредиха в кръг около него, ревяха и му подвикваха, като пляскаха насърчително с ръце, за да изразят одобрението си. Мустанг напусна позицията, която бе заел на края на гората, и заситни към кръга. Забелязвайки го, някой извика и кръгът от хора се разтвори, за да го пусне да мине. Той влезе вътре в кръга, застана пред Елмър и започна да се тътри и да тропа по земята с всичките си осем крака.

Сега музикантите свиреха бясно и увеличаваха темпото на музиката, а вътре в кръга Елмър и Мустанг реагираха съответно. Осемте крака на Мустанг се вдигаха и спускаха като обезумели бутала, а между тези танцуващи крака, които наподобяваха движението на помпа, подскачаше и се люшкаше неговото тяло. Под краката им земята гърмеше като барабан и ми се струваше, че усещам вибрациите през подметките си. Хората крещяха и ревяха. Някои, застанали извън кръга, бяха започнали да танцуват, а сега и другите последваха техния пример, като затанцуваха заедно с Мустанг и Елмър.

Погледнах настрани и видях, че старецът също танцуваше, скачайки лудо нагоре-надолу; бялата му коса се развяваше, а бялата му брада се ветрееше и тресеше от буйните му движения.

— Танцувай! — изрева той към мен, а гласът му излезе задъхан и хриплив от гърлото. — Какво става с теб, та не танцуваш?

И докато изговаряше тези думи, той бръкна в джоба си, измъкна бутилката и ми я подаде. Протегнах ръка, сграбчих я и започнах да танцувам. Измъкнах тапата от бутилката и я вдигнах към устата си, както танцувах; стъкленото гърло на бутилката изтрака в зъбите ми и малко алкохол се разля по лицето ми, но една хубава голяма глътка влезе в гърлото ми. Алкохолът ме удари в стомаха и остана там, топъл и плискащ се, а аз играех, размахал високо бутилката, и ми се струва, че дори покрещях малко — не че имаше някаква причина да се крещи, а просто заради изпълнената с радост нощ.

Всички бяхме чисто и просто полудели — полудели от нощта, от огъня и от музиката. Танцувахме без мисъл и без цел. Всеки танцуваше, защото другите танцуваха или защото там танцуваха две лъскави машини с присъщата им тромавост, превърната в несравнима грация; или може би танцувахме просто, защото бяхме живи и дълбоко в себе си съзнавахме, че няма да бъдем вечно живи.

Луната плуваше в небето и димът от дърветата в огъня се издигаше като стройна бяла колона нагоре в небето. Пискливите цигулки и звънливите китари пищяха, хлипаха и пееха.

Неочаквано, сякаш по команда (макар че нямаше никаква команда), музиката замлъкна и танцът бе прекратен. Видях, че други спират и самият аз спрях, като все още държах вдигната бутилката.

Усетих някаква лапа да дърпа вдигнатата ми ръка и един глас каза:

— Бутилката, човече. Имай милост, дай бутилката. Беше старецът. Дадох му бутилката. Той я употреби вместо показалка, за да посочи към една част от кръга, след това пъхна гърлото й всред брадата си и отметна глава назад. Бутилката забълбука и адамовата му ябълка заподскача в унисон с бълбукането.

Когато погледнах нататък, видях човек, застанал неподвижно. Бе облечен в някакви черни одежди, стигащи до земята, и имаше качулка, която покриваше главата му, така че единственото нещо, което се виждаше от него, бе бялото петно на лицето му.

Старецът се закашля полу задавен, започна да пръска слюнки и дръпна бутилката от лицето си.

— Преброителят на духове — рече той, като отново го посочи с бутилката.

Хората се отдръпваха назад и по-далеч от преброителя, а на платформата музикантите седяха изтощени и триеха лица в ръкавите на ризите си.

Преброителят остана там за момент, докато всички хора глупаво го зяпаха, а след това заплува — той не ходеше, а плуваше към центъра на танцовата площадка. Човекът с тръстиковата пищялка я вдигна към устата си и подхвана някаква свирня, която отначало напомняше шумоленето на вятъра, когато духа из тревите на моравата, а след това се усили и заизвива трели, които човек почти виждаше да висят във въздуха. Цигулките подхванаха нежно като фон на пищялката и сякаш някъде отдалеч глухо звъннаха китарите, после цигулките захлипаха и тръстиковата пищялка обезумя, а китарите забръмчаха като вибриращи барабани.

А там, вътре в кръга, танцуваше преброителят, но не с нозе — те не се виждаха поради одеждите, които носеше, — а с тяло, което се развяваше като парцал за миене на съдове, проснат на въже да съхне и шибан от вятъра, и това бе някакъв странен, изкълчен, клатушкащ се танц, какъвто би изпълнила марионетка.