Клифърд Саймък - Гробищен свят

— Справяш се великолепно — каза Синтия. — Боли ли те?

— Не ме боли. Не мога да изпитвам болка.

— Вие смятате, че това е дело на Гробището — каза ми Синтия. — Същото мисли и Елмър; да речем и аз мисля така. Но не е възможно да представляваме заплаха…

— Всеки — отвърнах аз, — който не се кланя на Гробището, автоматично се превръща в заплаха. Те са били тук толкова дълго, властвали са над Земята толкова дълго, че не могат да търпят и най-малката намеса.

— Но ние не им се месим.

— Да, но бихме могли. Ако се върнем на Олдън, ако се измъкнем от Земята с това, за което сме дошли, означава да се намесим в работите им. Бихме могли да представим една картина на Земята, която не е Гробището. Не е изключено да има успех, да получи известно обществено и художествено признание. Може хората да харесат мисълта, че Земята не е само Гробището.

— Дори при това положение — каза Синтия — те изобщо няма да пострадат. Ще продължат да се занимават с бизнеса си. Всъщност нищо няма да се промени.

— Гордостта им ще пострада.

— Но гордостта е толкова дребно нещо, за да пострада — тя е чисто лична работа. Чия гордост? Гордостта на Максуел Питър Бел, гордостта на другите дребни деспоти като Максуел Бел. А не гордостта на Гробището. Гробището е корпорация, огромна корпорация. Тя мисли за доходите си, за годишния обем на бизнеса, за печалби и разходи. В нейните счетоводни книги няма място за такова нещо като гордостта. Трябва да има и друго, Флеч. Причината сигурно не е само в гордостта.

Помислих си, че може би е права. Сигурно беше нещо повече от гордост, ала какво?

— Те са свикнали да управляват — казах аз. — Могат да купят всичко, което пожелаят. Наели са някого да хвърли оная бомба върху Мустанг, макар че имаше опасност да пострадат и други хора. Защото това не ги интересува, нали разбираш? Получат ли каквото искат, останалото не ги интересува. И всичко получават на ниска цена. Поради тяхното положение никой не оспорва онова, което предлагат. Ние знаем цената на тази бомба — беше достатъчно ниска. Една каса уиски. Може би, за да вземат връх, искат да демонстрират с доста насилие какво се случва на онези хора, които се опитват да се изплъзнат от ръцете им.

— Все повтаряте това „те“ — рече Синтия. — Тук няма „те“, няма „Гробище“. Тук има само един човек.

— Вярно е и тъкмо поради това гордостта може да бъде фактор. Не толкова гордостта на Гробището, колкото гордостта на Максуел Бел.

Долината се простираше пред нас като широк тревясал път, прекъснат тук-таме от малки групички дървета, ограден от тъмните и гористи хълмове. Вляво от нас бе потокът, ала от известно време вече не се чуваше. Местността бе равна и Мустанг напредваше без особени затруднения, макар че на човек му дожаляваше да гледа странната му накуцваща походка. Но дори така той лесно успяваше да се изравнява с човешкия ни ход.

Елмър не се виждаше. Вдигнах китката на ръката си близо до лицето — часовникът ми показваше почти два часа. Нямах представа кога бяхме тръгнали от поляната, но като си припомнях сега, ми се струваше, че не е било много след десет часа, което означаваше, че бяхме на път от четири часа. Чудех се дали не се е случило нещо с Елмър. Не би му отнело много време да се вмъкне в бараката за инструменти и да вземе, каквото му трябва. След туй трябваше да вземе вързопите, които бяхме оставили; товарът бе доста голям за мъкнене, ала дори и така тежестта не би го забавила много и можеше да се движи сравнително бързо.

Реших, че ако не се появи до зори, трябва да намерим място, където да се скрием и да го чакаме. Нито Синтия, нито аз бяхме спали като хората, откакто пристигнахме на Земята, и аз започвах да усещам това, както предполагам, и тя.

Мустанг нямаше нужда от сън. Можеше да гледа за Елмър, докато ние подремнем.

— Флечър — каза Синтия.

Бе спряла точно пред мен и аз се блъснах в нея. Мустанг се подхлъзна и спря.

— Дим — рече тя. — Мирише ми на дим. Дим от дърва.

Не усещах никакъв дим.

— Така ви се струва — казах аз. — Тук няма никой.

В долината не се усещаше присъствие на хора. Имаше лунна светлина, трева, дървета и хълмове, светлини и сенки, нощен въздух и летящи същества. Назад откъм хълмовете сегиз-тогиз се чуваше цвилене и други нощни звуци, но хора нямаше, не се чувствуваше тяхното присъствие.

Тогава усетих дима — едва доловим полъх, лютив лъх във въздуха — за миг бе тук, след миг — изчезна.

— Имате право — казах аз. — Някъде има огън.