Клифърд Саймък - Гробищен свят

— Вие по-добре бягайте — рекох на Синтия. — Опитайте се да се скриете някъде.

Не получих отговор и когато се огледах да видя защо не ми бе отговорила, видях, че се бе навела и пипнешком търсеше нещо по земята. Тя се изправи, стиснала във всяка ръка по един кривак — груби дълги клони, които бе грабнала от купчината дърва, довлечени за поддържането на огъня. Тя ми хвърли единия и като стисна с две ръце другия, застана до мен.

И така ние стояхме двамата, стиснали криваците в ръце, и може това да беше някаква проява на смелост, но знаех колко е безполезно.

Виждайки ни внезапно въоръжени с криваци, групата мъже бе спряла, ала щом поискаха, можеха да ни обкръжат и да ни хванат. Няколко от тях сигурно щяха да получат цицини, но щяха да ни надвият най-малкото поради броя си.

— Ей, какво ви прихваща? За к’во ви са тия сопи?

— Вие ни нападнахте.

— А вие ни дебнехте — каза мъжът.

— Просто усетихме дима — каза Синтия. — Не сме ви дебнали.

Някъде в горичката отвъд огъня имаше животни.

— Дебнехте — настояваше мъжът. — Вие и ужасното ви чудовище.

Докато той говореше, другите от групата се прехвърляха от двете ни страни. Заемаха позиция, за да ни нападнат откъм фланговете.

— Да поговорим разумно — казах аз. — Ние сме пътници. Не знаехме, че сте тук и…

Внезапно се чу топуркане от двете ни страни, ала някъде от гората прозвуча вой, който спря внезапното им нападение — див и свиреп боен крясък, от който кръвта се смразяваше в жилите, а косата настръхваше. От плътната завеса на гората се откъсна извиваща се метална фигура, която се движеше много бързо и при вида й глутницата, канеща се да се струпа върху ни, хукна да се спасява.

— Елмър! — изпищя Синтия, ала той не ни обърна никакво внимание.

Един от бегълците се бе спънал още, когато се затича, и сега Елмър го сграбчи в движение, вдигна високо във въздуха обезумялото му мятащо се тяло и го запокити в мрака. Изгърмя пушка и когато куршумът срещна металното тяло на Елмър, се чу тъп звук, ала това бе единственият изстрел, за който бегълците отделиха време. Те навлязоха с трясък в гората отвъд огъня, а Елмър ги следваше по петите. Крещяха от ужас и сред крясъците се чуваше плясък на вода, когато си пробиваха път през потока от другата страна на лагера.

Синтия тичаше към опитващия се да стане Мустанг и аз се завтекох след нея. С общи усилия успяхме да го изправим на крака.

— Това беше Елмър — каза Мустанг, след като го вдигнахме. — Ще им даде да се разберат.

Виковете и крясъците заглъхваха в далечината.

— Има и други, завързани в гората — каза Мустанг. — Обаче те не ни мислят злото, защото са простодушни създания.

— Коне — рече Синтия. — Сигурно са доста. Струва ми се, че тия хора са търговци.

— Имате ли представа какво точно се случи? — попитах аз. — Ние тъкмо влизахме в гората и там имаше някакви сенки. Сетне дойдох на себе си от това, че някой заля лицето ми с вода.

— Вас ви удариха — каза Синтия, — а мен ме сграбчиха; завлякоха ни при огъня. Влачеха ви за краката, което беше доста забавна гледка.

— Сигурно сте умрели от смях.

— Не, не се смях, но все пак представлявахте смешно зрелище.

— А Мустанг?

— Тъкмо се носех в галоп да те спасявам — каза Мустанг, — когато се спънах и паднах. Но докато лежах по гръб, добре се представих, не си ли съгласен? Успях да цапардосам здравата някои с моите верни копита.

— Изобщо не се забелязваха — рече Синтия. — Чакаха в засада. Видели са ни, че идваме, и направили клопка. Нямаше как да видим огъня, защото е запален доста дълбоко в гората.

— Разбира се, бяха поставили часовои — казах аз. — Имахме лош късмет, че се натъкнахме на тях.

Отидохме при огъня и застанахме около него. Той бе почти угаснал, но не го стъкнахме. Чувствахме се някак по-сигурни без прекалено силна светлина. От едната страна на огъня бяха натрупани сандъци и вързопи, а от другата — купчина клони, довлечени за гориво. Наоколо се търкаляха съдове за готвене и ядене, пушки и одеяла.

Нещо шумно прецапа потока и идваше с трясък през шубрака. Хвърлих се да грабна една пушка, ала Мустанг рече:

— Спокойствие, Елмър се завръща.

Пуснах пушката. Пък и защо ли я бях вдигнал — нямах ни най-малка представа как се стреля с нея. Скриптейки, Елмър се показа от храсталака.

— Измъкнаха се — рече той. — Опитах се да хвана един от тях, за да чуем какво ще ни разправи, но се оказаха много пъргави за мен.

— Поуплашиха се — каза Мустанг.

— Добре ли сте всички? — попита Елмър. — Вие как сте, мис?