Робърт Шекли - 16 страховити истории

Видя нещо като струйка дим. Дали беше от маслената лампа? Не, тя се бе счупила при борбата — цяло чудо беше, че не подпали колибата.

В същото време стените като че ли се променяха, разширяваха се, разпадаха се.

Агамемнон примигна. Стаята се променяше бързо. Той загуби ориентация. Вече не виждаше стените. Озова се навън. Свали аметиста от окото си и отново се ориентира.

Наистина беше навън. И не в Микена. Седеше на камък край нисък, блатист бряг. Долу имаше река. Водата бе черна, гладка, гъста като зехтин. Светлината беше като на свечеряване. Слънцето не се виждаше, макар че всичко бе започнало в следобедните часове. Нямаше и звезди. Въпреки това той виждаше. На известно разстояние от него от тинята стърчеше скала. Имаше четири силуета. Агамемнон се досети кои са.

Зад четиримата се виждаше нещо като кей. За едната подпора бе завързана ниска, дълга лодка, а в нея стоеше човек.

Лодкарят махна с ръка и каза с ясен глас:

— Хайде, момчета! Знаете правилата. Качвайте се в лодката.

Четиримата станаха и се повлякоха към кея. Стъпките им бяха бавни — неохотна походка на мъртъвци. Агамемнон също се изправи и тръгна след тях.

Стигна до кея едновременно с мъртвите. Позна лекаря, Пилиад и двамата войници.

Лодкарят ги подкани да побързат, да се качват и да не се мотаят.

— Хайде, не ми губете времето. Да не мислите, че сте единствените мъртъвци, които чакат да бъдат превозени? Хайде бързо, качвайте се… Ей, ти — обърна се към Агамемнон, — нямаш работа тук. Ти си още жив.

Агамемнон вдигна аметиста.

— Трябва да се кача. Ти си Харон, нали?

— Синът му. Един от синовете му. Всички се казваме Харон. Работата е прекалено много за сам човек. Дори всички заедно трудно се справяме! Но правим каквото можем. Виждам, че имаш психопомп, затова можеш да се качиш.

— Отново се обърна към умрелите: — Носите ли си пари за превоза?

Те поклатиха глави.

— Беше много неочаквано — обясни лекарят.

— Аз ще гарантирам за тях — каза Агамемнон. — И за себе си също. Ще оставя парите където кажеш, след като се върна. Давам ти думата си на Агамемнон, цар на царете.

— Гледай да не забравиш, иначе, след като умреш, сянката ти ще виси на тоя бряг за вечни времена.

— Колко искаш? — попита Агамемнон.

— Таксата е по един обол за всеки мъртвец, но за теб ще бъде пет обола, защото си жив и затова си по-тежък. Отиди в някой клон на „Томас Кук“, накарай ги да изчислят валутата ти в оболи и внеси таксата на „Задгробен депозит“.

— В „Томас Кук“ имат задгробни депозити?

— Не знаеше ли?

Агамемнон и мъртъвците се качиха в лодката на Харон. Беше тясна, с две пейки, разположени надлъжно една срещу друга. Агамемнон и Пилиад седнаха от едната страна, двамата войници — от другата, а лекарят, след кратко колебание — на малката пейка пред кабинката, разположена под прав ъгъл спрямо другите две. Харон отвърза въжето от кея и отблъсна лодката от брега. След като тя се отдалечи, извади дълго гребло, застана на кърмата и леко подкара.

Поседяха мълчаливо известно време, докато лодката се носеше по тъмните води.

След малко Агамемнон попита:

— Дълго ли ще пътуваме?

— Колкото трябва — отговори Харон. — Защо? Бързаш ли?

— Не особено. Просто ми е интересно. И искам да разгадая тази мистерия.

— Съветвам те да обуздаеш любопитството си. Тук, в царството на мъртвите, точно както в царството на живите, дори да разгадаеш някоя мистерия, тя води до друга. Любопитството ти не може да бъде задоволено. Спомням си когато дойде Херкулес. Адски бързаше, нямаше търпение да пребори Цербер и да го завлече в света на живите.

— Говори се, че е успял.

— Е, да. Обаче какво спечели? Когато се върна горе, цар Евристей му беше измислил нова задача. Когато си жив, работата няма край.

Войникът с червената брада се намеси неочаквано:

— Искам да знаеш, Агамемноне, че не ти се сърдя, задето ме уби.

— Много мило от твоя страна. Особено след като толкова усилено ти се опитваше да убиеш мен .

— Нищо лично. Аз съм Салиск, командир на личната охрана на Егист в Микена. Той ми заповяда да те убия. Изпълнявах заповед.

— И виж докъде стигна! — възкликна Агамемнон.

— Къде другаде бих могъл да стигна? Ако не тази, то другата или по-другата година.

— Аз не очаквах да ме убият — каза другият войник. — Казвам се Креонид. Службата ми при Егист трябваше да изтече тази седмица. После щях да се върна в малкото си стопанство в околностите на Аргос. При жена ми и малката ми дъщеричка.