Робърт Шекли - 16 страховити истории

Посегна към гърлото на човека. В този момент клепачите на болния се размърдаха. Втренчи се в Агамемнон с кръвясали сини очи и той се поколеба…

— Цар Агамемнон! — прошепна умиращият. — Възможно ли е да сте вие? Аз съм Пилиад. Бях хоплит първи ранг в Аргоската фаланга. Вие ми бяхте пълководец през Троянската война. Какво правите тук, царю?

— Чух за нещастието ти, Пилиаде, и дойдох да те видя — излъга Агамемнон.

— Много мило от ваша страна, царю. Но пък вие винаги сте бил добър човек и командир. Изненадвам се, че сте си спомнил за мен. Аз бях един обикновен войник. Родителите ми се принудиха да продадат стопанството си, за да ми купят доспехи и да мога да се присъединя към армията, за да защитим честта на Гърция и да отмъстим за отвличането на Елена.

— Спомних си за теб, Пилиаде, и дойдох да се сбогуваме. Ние спечелихме войната. Могъществото на Гърция надделя. Разбира се, имахме Ахил. Но какво щеше да направи Ахил, ако нямахме хора като теб?

— Добре си спомням Ахил и погребалната му клада, след като го убиха. Надявам се да го срещна в Хадес. Говори се…

Несвързаният монолог на болния бе прекъснат от рязкото отваряне на вратата. В колибата нахълтаха двамата войници. Леко се поколебаха, когато видяха лекаря с дългото му наметало. После забелязаха Агамемнон.

По-старшият от двамата, мъж с рунтава червена брада, каза:

— Убий всички. Егист не иска свидетели. Аз лично ще се погрижа за Агамемнон.

Вторият войник беше същият, който бе видял Агамемнон да се измъква през прозореца на двореца и беше избягал от него. Сега се приближи към лекаря, който вдигна бастуна си от слонова кост да се защити, като измънка:

— Недейте! Аз съм неутрален лекар от Кос. Тук съм само, за да се грижа за болните и ранените. Пуснете ме, няма да кажа на никого какво съм видял.

Войникът погледна мъжа с червената брада, който повтори:

— Без свидетели!

И се обърна към Агамемнон.

Лекарят замахна с бастуна и фрасна войника по главата. Бастунът се счупи. Войникът изръмжа, извади меча си и пристъпи към лекаря.

Агамемнон не можа да види повече, защото червенобрадият идваше към него. Извади меча си, но знаеше, че без броня няма шанс срещу опитен хоплит. Заобиколи болния, проснат на одеялото, и червенобрадият войник го последва, предпазливо, но безмилостно.

Чу се крясък. Лекарят бе ранен, но още се съпротивляваше, опитваше се да намушка войника с остатъка от бастуна. Агамемнон продължи да обикаля; уви наметалото около ръката си, въпреки че съзнаваше колко е безнадеждно, абсолютно безнадеждно…

Изведнъж, за един миг, всичко се промени.

Пилиад мобилизира последните си сили, протегна ръка и сграбчи червенобрадия за краката. Войникът се препъна и замахна яростно към умиращия. Това бе единственият шанс на Агамемнон и той го използва. С пресипнал крясък се хвърли върху войника и го изкара от равновесие. Тежестта на бронята свърши останалото. Той падна тежко върху Пилиад; мечът му мина през гърдите на болния и се заби в пода.

Агамемнон скочи върху него. Пусна меча, извади ножа от колана си и се опита да прободе войника в лицето. Острието отскочи от предпазителя на носа и върхът му се счупи. Агамемнон се прицели по-добре, пъхна ножа през една пролука на шлема, прободе окото на войника и го заби в мозъка му.

— Браво, царю — изхриптя Пилиад. — Да покажем на тези троянски свине какво умеем…

Агамемнон скочи на крака точно когато другият войник заби меча си в корема на лекаря. Шлемът му беше паднал в борбата. Агамемнон го сграбчи отзад, изви му главата и му преряза гърлото.

В дома на болния настъпи тишина.

На пода имаше четири трупа. Лекарят току-що предаде богу дух. Пилиад бе издъхнал с усмивка на уста. Агамемнон се надяваше да е от радост, а не саркастичната усмивка на починал от чума.

Войникът с прерязаното гърло лежеше в локва от собствената си кръв. От нея се издигаше пара. Червенобрадият, с прободен мозък, не кървеше много. Но и той беше не по-малко мъртъв от другите.

Агамемнон нямаше дори драскотина. Дори не му се вярваше. Той се ощипа, за да се увери.

Беше непокътнат. Сега оставаше да намери Харон.

Бръкна под туниката си и извади аметиста, който му беше дал Дионис. Огледа стаята през него.

Видя всичко в тъмно жълто. Пропорциите не бяха каквито си ги спомняше. Аметистът явно изкривяваше формата на предметите. Зави му се свят. Седна на пода. Пое си дълбоко въздух, успокои се със силата на волята си и отново се огледа.