Кир Буличов - Хора като хора (Сборник научнофантастични разкази и повест)

— Как? — учуди се Васил Василевич.

Всички се засмяха, а Ложкин отвърна:

— По дрехите. И по акцента. Че нали езикът им е бил друг, старославянски.

— И вместо мед, меч по шията би получил — тегли извода Грубин.

— Добре, добре! — не се предаваше Васил Василевич. — Да не си мислите, че ще отида при тях без подготовка? Първо — в Академията на науките. Дайте ми, ще река, консултанти по старославянски. Ще попрочетем, нещо, ще разработим. А от музея ще ми дадат дрехи. Тогава няма да ме различат.

Не повярваха на Васил Василевич. Заприказваха за пътешествията във времето. Някои бяха попрочели едно-друго от фантастичната литература. Други не бяха чели, но бяха слушали.

Изведнъж интересна идея споходи Удалов.

— След някакви си сто години — каза той — такова пътешествие ще стане обикновена възможност. Няма прегради за науката. Туристи ще пътуват, учени, ще възникне масово придвижване, животът ще стане толкова интересен, че дори не сме го и сънували. Учениците примерно трябва да научат как са живели в Древен Египет. Учителят натиска копчето — и хоп, вече сме на гости на царица Клеопатра. Изучавайте, деца, нашето тежко минало.

— Напълно възможно е — отвърна Ложкин. — Само че трябва строго да се спазват правилата на движението. Чел съм какво става, ако ги нарушиш. Веднъж в мезозойската ера стъпкали една пеперуда и в резултат на това в Америка избрали друг президент.

Млъкнаха. Помислиха. Сетне Грубин каза:

— Няма съмнение. Ако не се спазваха тези правила, то досега неведнъж да сме срещали тия гости от бъдещето. Както и да се маскираш, поведението ще те издаде. Я възпитанието ще те подведе, я незнанието на някаква дреболия, която е ясна на всички други. Откъде например може да знае на кое място е нашият футболен отбор в първенството на областта?

— На шесто — отвърнаха в хор Погосян, Удалов и Васил Василевич.

— Видяхте ли — зарадва се Грубин. — Вас не можеш подведе. А той откъде да знае, нали след сто години съответните документи ще са изгубени.

— И аз не знам — каза Ложкин. — Не знам даже кой е на първо място.

— Сердоболският „Металист“ — поясниха Погосян, Удалов и Васил Василевич.

— Пък аз не знам — упорствуваше Ложкин. — Какво, значи и аз съм пътешественик във времето?

— Възможно е — каза Погосян и погледна Ложкин сурово. — По тези въпроси не бива да се доверяваш никому.

— Не се безпокой, Ложкин — намеси се добрият Грубин. — Ние те познаваме. Ако стане нужда, ще го потвърдим където трябва.

— Ако някой не е наш човек, то това е Погосяновата жена Берта — каза по тоя въпрос Удалов. — Вчера здравата е издърпала ухото на моя Максимка. Свой човек ще направи ли такова нещо?

— Заслужено — рече Погосян. — Счупил стъкло. Да не хулиганствува.

— Ако аз срещнех пришелец от бъдещето — каза Грубин, — веднага бих му задал два-три въпроса.

— Друг път ще видиш пришелец — отряза Погосян. — Какво може да заинтересува културния човек в нашето градче?

— Каква заблуда! — възкликна Ложкин. — Днес нашият град представлява общосъюзен интерес. От една страна, седемстотин и петдесет години. От друга — открива се паметник, тоест отдаваме дължимото на нашето славно минало. Гости отвсякъде. Предадоха по радиото от Москва. Аз на мястото на потомците не бих се и замислил къде да вървя на екскурзия.

— Корнелий! — викна от прозореца Ксения Удалова. — Готови сме. Шлифера ще вземеш ли?

— Не.

— Дъжд не се очаква — рече старецът Ложкин. — Четох във вестника. Там пише, че на тържеството е дошъл писателят Пацхверия. Делегация от Камчатка. Тъкачката Фьодорова-Давидова. Чакат един космонавт, но засега не съобщават името му. Без да се броят туристите.

— Чудо голямо! — каза презрително Погосян, та последната дума да е негова. В същност той беше горещ защитник на Велики Гусляр, ала това знаеха само роднините му в Ереван.

Баба Ложкина слезе на двора и попита:

— Вечно ли ще се туткаме? Ще почнат без нас.

— Идвам, пиленце — отвърна Ложкин. — Ние тук малко побеседвахме.

— Как не, има си хас — не повярва Ложкина.

Те първи излязоха от двора. След тях се проточиха другите. Съседите веднага забравиха разговора, само на Удалов не му излизаше от главата. Толкова го порази възможността да срещне на улицата гост от бъдещето, че почна да се вглежда в хората с подозрение. И откриваше в тях странни черти, които по-рано не беше забелязвал и които биха могли да означават, че са чужди, маскирани.

Насреща му идваше помощник-аптекарят Савич с жена си — директорката на универмага. Уж отдавна познаваше Савич, но сега плешивината му блестеше някак не по нашенски и някак неестествено държеше жена си под ръка. Може Савич да са изпратили? Ала Удалов си рече тутакси: не. Едва ли си струва заради един празник да се изпраща резидент във Велики Гусляр. Че ако не са го подменили, Удалов го познава вече двайсетина години. Обмислил това, Удалов рече: