Кир Буличов - Хора като хора (Сборник научнофантастични разкази и повест)

— От къде на къде ще има кости щуката? — възмути се Удалов. — Това да не ти е платика.

— Платиката е по-добра — каза магьосникът.

Попипа опашката на щуката, която висеше от вестника. — Замразена ли е?

— Но прясно — обади се Удалов.

— Какво, припари ли ти? — магьосникът пое щуката, както млад баща бебето си пред родилния дом.

— Не мога повече — призна си Удалов, — пляс-пляс, пшик-пшик…

— Бързичко — каза магьосникът. — Едва две седмици минаха.

— Аз няма вече — обеща Удалов.

Магьосникът погледна сивото небе и каза замислено:

— Днес нещо съм добричък. А пък си мислех, какво ли да те жаля? Нали си заслужи наказанието?

— Щука ви донесох. Три кила и двеста.

— Добре де, подръж.

Магьосникът върна щуката на Удалов и взе да движи ръце като хипнотизатор. Корнелий се чувствуваше отвратително. Ами ако това е шега?

— Край — каза магьосникът, посягайки към рибата. — Свободен си, Удалов. Лятос всяка втора платика ще ми даваш.

— Непременно — рече Удалов, вече разбрал, че са го минали.

Магьосникът метна щуката на рамо като винтовка и закрачи през храстите.

— Почакайте — каза Удалов подире му. — Ами ако…

Но думите му се заплетоха в мокрите клони и той разбра, че в гората няма никой.

Удалов вяло се дотътри до автобусната спирка. Поклащаше глава и се уверяваше сам, че магьосникът е отвратителна личност, шантажист, изнудвач… Докато се добере до вкъщи, така се измъчи и остаря, че някакво момиче понечи да му отстъпи място в рейса.

Легна да спи със страх и със страх дочака утрото, водейки насън безцелни и злобни разговори с магьосника. И колкото по-близо беше то, толкова по-малко вярваше в избавлението…

Ала се размина.

На другата сутрин Ксения вареше каша от грис, Максимка се разболя от заушки и не отиде на училище, а пък Удалов трябваше да замине за Вологда — в командировка за десет дни.

Над град Велики Гусляр гърмяха високоговорители, носеха се жизнерадостни песни. Слънцето си проправяше път между облаците. Пионери с бели блузки притичваха насам-натам. Гражданите се лееха като поток под транспарантите и лозунгите, опънати над улиците. Автобусите, с които бяха пристигнали гостите, стояха в редица на площада, където е била чаршията, а сега имаше градинка и покрит с брезент паметник на първооснователите. Днес, когато се чествуваше седемстотин и петдесет годишнината от основаването на града, паметникът ще бъде тържествено открит.

Мъжката половина на дом номер шестнайсет седеше на двора около разклатената от игра на домино маса, изчакваше жените да се издокарат, приказваше за миналото и настоящето.

Корнелий Удалов с бяла риза и синя вратовръзка, сресан на крив път, за да прикрие плешивината си, оспорваше мнението на Погосян, че имало по-хубави градове от Гусляр.

— Например Ереван — разправяше Погосян. — Две хиляди години! Три хиляди! Пет хиляди години на едно място!

— Не е въпросът в цифрите — възразяваше Удалов. — Иван Грозни за малко да премести тук столицата от Москва.

— Умен човек е бил — знаеше си своето Погосян. — Отказал се е.

— Опричниците са му попречили.

— Нали това казвам — мигар опричниците са били глупави?

— Не е лесно да се приказва с тебе — призна си Удалов. — И ти си един патриот на родния ни град!

Старецът Ложкин с черен костюм, накичен с медали, се съгласи с Удалов. Прекара ръка наоколо и каза:

— Ненапразно нашите прадеди са нарекли Гусляр Велик.

— Те са си живели, те са си го нарекли. Никой не е наричал Ереван велик. Защо да го кръщават? Всяко куче го знае — не се смути Погосян.

Разговорът премина на дреболии и лични разправии. Саша Грубин, който по случай празника беше се сресал и обръснал, ги слуша, слуша, па накрая без видима връзка с разговора каза:

— Какво чудо ще е да заспиш и да се събудиш след двеста години. И да зърнеш Гусляр в далечното бъдеще.

Съседите спряха да спорят, помислиха и се съгласиха с Грубин.

— От друга страна — каза Удалов, — и преди двеста години също не е лошо.

— Вземи, ако щеш, всичките седемстотин — рече Васил Василевич. — Пристигаш в древността, наоколо ти хора с копия и стрели, плащат данъци на древния град Киев.

— Или на татаро-монголските завоеватели — поправи го Ложкин.

— Нека са завоевателите. Наоколо бродят мечки, елени, глигани, диви бикове. Вари се медовина.

— Като ще ти дадат да опиташ медовината… — възрази Грубин. — Нали веднага ще те познаят.