Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Добре тогава — изсумтя Фам. — Трябва отново да се вдигнем във въздуха, Синя раковина. Сега е моментът да раздадем прощални целувки.

Совалката се разклати и се отлепи от земята. Летяха приблизително със скоростта на тичащ човек. Зад тях по билото на хълма прииждаха нови военни части на дърворезбарите. Унищожителната стрелба на Фам ги беше прогонила надалеч и сигурно щяха да се доберат до замъка, когато вече ще е твърде късно. За сметка на това оръдията им продължаваха да стрелят и да сеят смърт — от кулите на крепостната стена редовно изригваха пламъци и дим, последвани от пронизителни писъци. Ако Стийл убиеше Джефри Олсъндот, това наистина щеше да му излезе солено.

— Лъчевата пушка може ли да избие войниците на Стийл по стената? — попита Джоана.

Фам се приготви да отговори, но после внезапно забеляза какво ставаше около замъка.

— Вижте маслото!

Тъмните локви по крепостната стена ставаха все по-големи. Не можеха да ги обстрелват, докато не разберат откъде точно ще се покаже Джефри.

— Охооо! — възкликна Пилигрима и после отново започна да говори нещо по високоговорителя. Артилерийската канонада на дърворезбарите секна.

— Добре — продължи Пилигрима. — А сега да се съсредоточим върху крепостната стена. Започни да стесняваш кръга около замъка, Синя раковина. Ако видим детето преди хората на Стийл, значи още имаме шанс.

Равна отново се намеси:

— Те са разпределени по равно навсякъде с изключение на северната страна, Фам. Не мисля, че Стийл има представа къде точно е момчето.

Когато някой реши да прави пазарлък с провидението, тогава залогът наистина е много висок. А аз можех да спечеля, ако Фленсер не ме беше предал. Можех да спечеля. Но сега маските бяха свалени и унищожителната, почти свръхестествена военна мощ на врага се разрази с пълна сила. Е, щом аз не мога да отида на небето, тогава ще пратя поне тях в пъкъла. Да се убие Амдиджефри, да се унищожи кораба на пришълците, който е толкова важен за тях, но най-напред да бъде смазан учителя предател.

Стийл се втурна надолу по стълбата. Щом стъпи на двора, пресече го и се шмугна под колонадата, която заобикаляше Челюстите. Тази част би могла да бъде взривена много лесно, но имаше опасност куполът и корабът под него да останат незасегнати. Не, трябваше да се добере до самия център. Ще разруши кораба и ще избие малките спящи буболечки в него.

Накрая Стийл се добра до тайната си стая. Взе оттам два арбалета и допълнителната радионаметка, която пазеше за всеки случай. В нея имаше вграден взрив. Беше изпробвал вече идеята си с втория комплект радиопредаватели. Онзи, който я сложи, загиваше на мига.

Спусна се отново по стълбите и влезе в резервния коридор. Шумът от битката заглъхна зад гърба му. Единственият звук остана стърженето на остриетата по камъка. Стийл намали ход и присви лапи, за да не издава присъствието си. После се ослуша. Огледа се на всички страни. Нещо му подсказваше, че другият е тук. Останката от Фленсер. Фленсер го преследваше още от самото начало на неговото съществуване. Стийл не получи покой, дори когато повечето от частите на създателя му бяха избити. Но едва сега, след това нагло предателство, той даде воля на омразата си. Стийл си даваше сметка, че и неговата собствена смърт наближава. Поне щеше да си отиде с чест от този свят. Това обаче можеше да стане, само ако убие Повелителя със собствените си челюсти и лапи… „Моля те, моля те наистина да си тук, скъпи учителю. Дано си се върнал с намерението да ме изиграеш още веднъж.“

Надеждата му се превърна в увереност, когато дочу слаб шум от мислене. После той се усили. Иззад сандъците пред него се надигна една глава. Още две от частите се показаха по-надолу по коридора.

— Ученико.

— Учителю.

Стийл се усмихна. Всичките пет части на неговия смъртен враг стояха отпреде му. Останките наистина бяха имали наглостта да се върнат обратно в замъка. Наметките ги нямаше, а по кожата на глутницата личаха сълзящи рани. Радиобомбата ставаше неизползваема. Но това вече нямаше значение. Стийл беше виждал трупове, които изглеждаха много по-здрави от нещастното създание пред себе си. Частите му, които бяха извън полезрението на противника, вдигнаха арбалетите.

— Дойдох да те убия.

Главите на обречения потрепериха.

— Първо ще трябва да опиташ.

С остриетата по лапите на Стийл това нямаше да е никак трудно. Единственият проблем идваше от това, че три от частите на Фленсер стояха над него върху един сандък, който изглеждаше доста нестабилен. Втурнеше ли се напред, това щеше да го убие. Ако успееше обаче да се прицели точно и да стреля… Стийл се примъкна още малко, точно до мястото, където би паднал сандъкът.