Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Хм, значи той вече е изгубил част от преднината си.

— Ъ-хъ. Но ако наистина отива там, където мислим — звездата, намираща се на осемдесет светлинни пред нас — той все пак ще успее да пристигне преди някой от другите кораби да го е поразил. — Той замълча и посочи сиянието около основното ярко пулсиращо ядро на екрана. — Но всички обаче продължават преследването.

— Виждам… — Свенсъндот беше прегледал Новините още докато слушаше с половин ухо отчета на Фреле. — Според Мрежата това е флотата на съюза за отбрана, която победоносно напуска бойното поле.

— Какво?! — Тироле рязко се извърна в креслото си. В огромните му тъмни очи не беше останала и следа от неговото традиционно добро настроение.

— Добре ме чу — Кйет прехвърли съобщението върху друг монитор, където биха могли да го прочетат и братята. Двамата бързо засричаха: — Храбростта на командирите от Съюза… Значително поражение на оцелелите бегълци…

Глимфреле сви рамене, лекомислието му се беше изпарило.

— Те дори не споменават за Вълнението. Всичко това са гнусни лъжи! — Гласът му възвърна нормалния си тон и той продължи на своя роден език. Кйет можеше да разбере само част от казаното. Дирокимите бяха раса с весели души, на които не беше чуждо остроумието и дори умерения сарказъм. Сега гласът на Глимфреле звучеше по обичайния начин с изключение на острите тонове в неговото подсвиркване. Ругатните му обаче бяха по-цветисти от всичко, което Кйет някога беше чувал. — … Да се затъкнете дано… Убийци на невинни същества… — Дори на самнорск думите му бяха достатъчно силни, но на езика на дирокимите „да се затъкнете дано“ наистина можеше да предизвика спазми в гърлото.

Гласът на Глимфреле се извисяваше все повече и повече, докато накрая излезе от човешкия слухов регистър. Внезапно той загуби самоконтрол, започна да трепери неистово и да издава приглушени стонове. Свенсъндот знаеше, че дирокимите понякога плачат, макар никога да не бе присъствал на подобно събитие. Глимфреле се отпусна в прегръдките на брат си.

Тироле погледна към Кйет през неговото рамо.

— Ще се оставим ли да ни води жаждата за мъст, полковник?

Кйет не отговори веднага.

— Ще ти кажа щом самият аз си отговоря на този въпрос, лейтенант. — После впери очи в мониторите. Ослушай се и наблюдавай известно време, така може би ще разбереш. — А дотогава гледай да вкараш кораба ни в центъра на групата преследвачи — меко продължи той.

— Тъй вярно, сър. — Тироле нежно потупа брат си по гърба и отново се върна на своето място пред командния пулт.

През следващите пет часа екипажът на „Олвира“ наблюдаваше как флотата на Съюза в пълен безпорядък се стреми да стигне по-високите нива на космическото пространство. Това не беше просто оттегляне, а панически бяг. Когато се чувстваха силни и в безопасност, те не се поколебаха да избият милиони невинни същества заради безпочвени обвинения или пък да оглавят жестоко преследване, в края на което ги чакаше награда. Но в мига, когато се изправиха пред опасността да бъдат заклещени за вечни времена в Изостаналата зона и да умрат безславно някъде между звездите, побягнаха да си спасяват кожата. Техните съобщения в Мрежата продължаваха да преливат от хвалби, но действията им издаваха истинския характер на отстъплението. Абонатите на Мрежата, останалите досега безучастни към конфликта, вече ясно видяха противоречието между думи и действия. Все повече и повече светове разбираха, че Съюзът е изграден върху останките на бившата Хегемония на апрахантите и действията му не са подбудени единствено от алтруистичното желание да се противопостави на Заразата. В дискусионните групи трескаво се обсъждаше коя ли ще е неговата нова цел.

Повечето участници в „По следите на войната“ и „Бедствия и катастрофи“ бяха загубили интерес към действията на Съюза и гибелта на Сяндра Кей. Сега повече ги вълнуваше това, че Заразата продължава да се разпростира из Върха на Отвъдното. Нито една от цивилизациите в това ниво не успя да се противопостави на сполетялото я бедствие. Дори се носеха слухове, че още две Сили, застанали на пътя на Заразата, са били унищожени. Някои (дали не бяха тайни привърженици на Заразата?) пък изразяваха задоволство и се поздравяваха с установения нов ред и стабилност на Върха. Сред тях имаше дори редовни абонати на Мрежата.

На практика се оказваше, че преследването към Дъното и съдбата на „Единак II“ са единственото нещо, върху което Заразата все още не бе установила пълен контрол. Тази игра на котка и мишка беше тема поне на 10 000 съобщения в час.