Върнър Виндж - Огън от дълбините

„Но ние няма да го следваме до самия край!“ Полковникът от авиацията Кйет Свенсъндот беше вперил поглед в сигналните линии върху екрана на кораба. Сега тяхната цивилизация не просто изчезна, а бе умишлено унищожена. Оцелелите кораби вече бяха по петите на разрушителите на Сяндра Кей и те почти се виждаха с просто око. Вече дни наред съдовете на управлението внимателно маневрираха, доближавайки флотата на Съюза. Данните върху мониторите сочеха, че са на крачка от успеха. Повечето от корабите на Съюза и на Сяндра Кей бяха оплетени в едно общо кълбо от ултрасветлинни следи. Сред тях сигурно се намираха и онези на третата флота — безшумната. Според онова, което се виждаше на екрана, битката беше неизбежна. Вражеските кораби в момента се намираха в един и същи район с тях. Понякога ги деляха дори по-малко от един милиард километра, но въпреки това разстоянието от няколко милисекунди се оказваше непреодолимо. Всички съдове използваха ултрасветлинна тяга и правеха по дузина скокове в пространството само за секунда. В такъв случай схватката с враг, който избягва директна среща, изискваше всеки негов скок да бъде перфектно изчислен, а пространството, където се очаква появата му, да се обстрелва непрекъснато.

Полковник Свенсъндот превключи изображението на монитора на корабите, които се опитваха да нагодят скоростта си към тази на флотата на Съюза. Почти една трета от флотилията в момента беше в синхрон. Само още няколко часа и…

— Хиляди проклятия! — Той удари с юмрук по командния пулт.

Неговият първи офицер побърза да укроти полуделите уреди и се извърна към командира си:

— Това нещо ново ли беше или обичайните проблеми? — попита Тироле.

— Все същото. Съжалявам за избухването.

Наистина нямаше нищо извънредно. Тироле и Глимфреле и без това си имаха достатъчно грижи. Без съмнение в Отвъдното все още съществуваха територии, населявани от човешки същества, които се опитваха да стоят настрана от Съюзниците. Но дирокимите във флота на Управлението за защита на търговията бяха единствените оцелели от своята раса. С изключение на авантюристи като Тироле и Глимфреле, всички останали изчезнаха със Сяндра Кей.

Кйет Свенсъндот работеше за Управлението за защита на търговията вече двайсет и пет години — още от времето, когато тази организация разполагаше само с малка флота за охрана. Прекара хиляди часове на тренажорите, за да се превърне в един от най-добрите бойни командири на организацията. Но досега само два пъти му се случи да попадне под директен обстрел. Друг на негово място може би щеше да съжалява за пропиляното време. Свенсъндот и неговите командири обаче приемаха като награда факта, че са сред най-добрите професионалисти. Неговият опит и авторитет му осигуриха най-доброто оборудване в цялата флота. Върхът на дългата му кариера като пилот обаче беше корабът, който управляваше в момента. „Олвира“ беше оборудван с най-модерната техника, извадена от складовете веднага след като Съюзът започна да сипе първите заплахи. Той не спадаше към пригодените за отбрана търговски кораби, а представляваше истинска бойна машина. Беше снабден с най-съвършените процесори и двигатели за ултрасветлинна скорост, които можеха да действат в условията на Сяндра Кей. За управлението на полета стигаше и тричленен екипаж, а в случай на нужда командирът можеше да води сражение съвсем сам, разчитайки единствено на помощ от корабните системи с изкуствен интелект. В трюма имаше десет хиляди самонасочващи се бомби и всяка една от тях беше по-умна дори от системите за управление на самия кораб. Това не бе малка награда за двайсет и петгодишна вярна военна служба. Освен това позволиха на Свенсъндот сам да избере име на своя кораб.

А сега… Истинската Олвира вече я нямаше. Той, заедно с милиарди други войници, бе нает за отбраната на Сяндра Кей. Корабът му имаше задача да охранява Херт от вътрешната система…

Казват, че светлинните, бомби не оставят оцелели след себе си.

Съвършеният кораб, кръстен на любимата жена, излезе на половин светлинна година извън системата, търсейки враговете, които не бяха там. В честна и открита битка Кйет Свенсъндот и неговата „Олвира“ щяха да се справят с противника. Вместо това се оказаха в ролята на преследвачи, летящи надолу, към Дъното на Отвъдното. С всяка измината светлинна година „Олвира“ все повече се отдалечаваше от местата и условията, за които беше създадена. Процесорите й работеха все по-бавно или пък съвсем преставаха да действат. В тези дълбини пригодените за сражения търговски кораби се оказаха с по-подходящ дизайн от бойните единици. Въпреки че бяха тромави и с несъвършени системи, а на борда им имаше десетки души екипаж, те все пак продължаваха да се движат. „Олвира“ вече изоставаше от тях на пет светлинни години. Именно преустроените търговски кораби щяха да проведат атаката срещу флотата на Съюза. Кйет беше обречен още веднъж да стои безпомощен, докато приятелите му загиват.