Дейвид Брин - Килн хора

Пещта беше готова. Записващите устройства очакваха главата ми. Най-напред обаче трябваше да се успокоя. Загубата на връзка с двама сиви сама по себе си е достатъчно лошо нещо, но един от зелените ми да се окаже франт ? Този безпрецедентен случай ме бе разтревожил. Дали бях отпочинал достатъчно, за да не се случи подобно нещо отново?

Обърнах гръб на копира, отворих задната врата на малката си къща и излязох в градината. Топлите слънчеви лъчи по лицето ми ми помогнаха много. Както и миризмата на растенията. Отидох до любимото си дзен-лимоново дърво, откъснах един мъничък плод и с помощта на ножчето за хартия отрязах малко от единия край и поръсих китките си със сока му. Ароматът изпълни ноздрите ми и затворих очи, за да изхвърля всички мисли от главата си.

Скоро самоувереността ми се възвърна. Хайде отново на работа.

Положих глава между сензорите и мислено дадох знак за начало. Сканирането щеше да е продължително и основно и може би щеше да отнеме десет минути, затова се опитах да стоя отпуснат и неподвижен, докато деликатните пръсти започнаха да ровят в мен (предимно в главата ми, но също така и в сърцето, черния дроб и гръбначния мозък), копирайки Постоянната ми вълна и отпечатвайки образа й в лежащата до мен глинена фигура. Всичко изглеждаше съвсем познато, подобно на стотиците други впечатвания. Но същевременно сега съвсем ясно усещах и подсъзнанието си — отделни вълнички от емоции и фрагменти от спомени, които впечатването извличаше от едно ниво под ясното съзнание. През мен преминаха вълни от смътно усещане за свързаност — чувства, които Уилям Джеймс 7 7 Уилям Джеймс (1842–1910) — американски психолог и философ, последовател на прагматизма — Б.пр. е нарекъл „религиозен опит“ преди човечеството да се научи да преобразува духовния свят в поредната област на технологичното познание.

Съвсем естествено бе разпокъсаните ми мисли да се въртят около зеления… и особено около времето, което бе прекарал в храма на ефемералите. Очевидно там имаше нещо повече от група смахнати, поддали се на алтруистичните си импулси да помагат на повредените еднодневки. Зачудих се.

Какво става с душата на дубъла, който е лишен от спасението си — който никога няма да бъде прехвърлен в „истинския“ аз, който го е създал? Въпросът винаги ми се е струвал метафизичен и безплоден — с изключение на трите ми аз-а, които днес се бяха сблъскали с тази ситуация.

А какво става, когато умре оригиналът ? Някои религии твърдят, че съществува последно прехвърляне, което слива цялата ти жизнена енергия с Бог по почти същия начин, по който големите ти изливат спомените си в теб в края на деня. Но въпреки страстните копнежи (и добре финансираните частни изследвания) никой не е намерил доказателство за подобен трансфер в някакво архетипно същество от по-висш тип.

Доста обезпокоителни мисли. Опитах се да се отърся от тях и просто да оставя апаратурата да си свърши работата. Но секунди по-късно Нел ме прекъсна със спешно обаждане.

— От вайс Енеас Каолин е — каза компютърът ми. — Не разполагаш с работещи копия. Искаш ли да отговоря аз чрез аватар?

Някаква си груба софтуерна симулация да поздрави трилионер? Чак трепнах при тази мисъл. Все едно да го обидя със записано гласово съобщение от типа „В момента ме няма, оставете съобщение“.

— Свържи ме — наредих аз. Денят се очертаваше като страхотен.

Пред мен се появи познатото изображение на магната — строен, с гъсти вежди, седнал в спретнат кабинет с украсен със скулптури фонтан зад гърба му. Почти седнах от изненада — беше кафяв! От светлата северноевропейска разцветка. Заслужаваше си прекъсването на сканирането, за да посрещна оригинала както подобава.

Тогава забелязах блясък… кратко, почти неуловимо отражение на брадичката му. Един неспециалист би могъл да се подведе от грима, но аз вече знаех, че пред мен е поредният голем, напудрен като човек. Не е незаконно — вкъщи имаш право да носиш какъвто цвят ти хрумне, стига да не извършваш някаква измама.

Останах легнал и тетраграматронът продължи да пресява и да впечатва дубликат на душата ми.

— Господин Морис.

— ДубКаолин — отговорих аз, за да му дам да разбере, че съм забелязал аматьорския грим. Той остана за малко неподвижен, след което съвсем леко кимна. В края на краищата аз бях истинският човек в този разговор.

— Виждам, че впечатвате, сър. Желаете ли да ви звънна отново след час?