Дейвид Брин - Килн хора

Да, той е направил някаква грешка. Егото ми не е изчезнало, както бе планирано. Вместо да остави единствено съвършения образец за копиране — здравия корен, към който да закрепи болната си душа — моето чувство за идентичност сякаш расте и се разширява с всяка изминала минута, по начини, които вече не изглеждат болезнени, а по-скоро близки до сладострастно блаженство.

И за първи път си помислям… че това може и да не е лошо. Всъщност…

Всъщност Започвам да се чудя. Кой е в най-добрата позиция да използва машината, когато тя най-накрая достигне до пълна мощност? Нейният откривател? Онзи, който разбира принципите й?

Или онзи, който съществува вътре в непрекъснато растящата Постоянна вълна? Онзи, който я прави възможна по силата на таланта си да прави добри дубликати? Онзи, който, така да се каже, е роден за нея?

Разбирането на теориите се надценява. А и докато ние/аз се увеличаваме, растем и се разпростираме, започвам да чувствам знанието на Махарал, подобно на бързо премятащи се библиотекарски фишове, достатъчно близки, за да бъдат прочетени…

Кой казва, че той трябва да е ездачът, а аз конят?

Защо да не си сменим местата?

Малко е трудничко да се движиш, когато около половината от тялото ти липсва или се разпада.

Разбит, изгорен и смален, мога само отчасти да движа единия си крак, но успявам да се изтегля до кабината и се навеждам напред, за да натисна всички бутони, до които мога да стигна… Търсех радиото, за да излъча зов за помощ. Но след няколко окуражаващи бибипкания и примигвания по някакъв начин включих автопилота!

— Процедурата за аварийно излитане активирана — обяви глас, достатъчно висок, за да премине през обгорените ми уши. Двигателят се включи и тялото ми се разтресе. — Затварям, капака. Пригответе се за излитане.

Все още бях зашеметен и объркан от кошмарния полет дотук, така че ми трябваха секунда-две да разбера — или да забележа, че стъкленият капак се спуска. Успях да издърпам главата си навреме, но не и лявата си ръка, която остана заклещена в момента на колебание.

По дяволите! Вече бях свикнал с болката, но усещането за трошене бе ужасно, когато капакът се опита да се затвори плътно. Поради някаква причина той не усети, че нещо му пречи. Повреда? Или Бета го бе програмирал така, че да не се съобразява с някакви си глинени крайници, когато трябва да се бяга колкото се може по-бързо? Единственото, което можех да направя, бе трескаво да натискам бутони със заклещената си ръка с надежда, че ще изключа проклетото нещо.

Вместо това опитите ми докараха харлито до същинска истерия! Небециклетът подскочи и се разтресе, като с всяко движение пращаше агонизираща болка към ръката ми. Капакът продължаваше да се опитва да се затвори. Защо идиотската машина не усещаше, че в нея няма никой! Може би е служила на Бета и като безпилотен куриер за малки предмети — като отрязани глави например.

Слабото усещане за опора под крака ми изчезна. Отново летях!

Още копчета и превключватели попаднаха под дланта ми, която продължаваше да се движи много след като органичната ръка би била останала без нерви и кръвообращение. Единственото, от което се нуждаеше глинената й версия, бе някаква остатъчна връзка с мен, за да мога да активирам цялата останала в нея elan . Крайникът се замята диво, търсейки неща, които да може да завърти и издърпа, докато гилотината на капака най-накрая не го отряза.

Тежестта на тялото ми свърши останалото. Погледнах надолу…

… на около петнадесет-двадесет метра, точно над покрива на вилата на Махарал.

Запремятах се надолу — и успях да ударя тънките летви най-напред с безполезния си десен крак.

Да сте имали някога чувството, че гледате на живота от обратната страна на телескоп? От момента на сблъсъка всичко сякаш се случваше в мъгла от притъпени усещания — шумът и раздрусващата сила бяха някакви далечни неща, които се случваха на някой друг. Дори времето сякаш омекна, когато ме връхлетя още една от онези вълни на другост . Кълна се, че прояденият от термити покрив направо се разпадна, когато минах през него и полетях към пода сред облак от отломки, прах, насекоми и други боклуци.

Приземих се по гръб и чух ужасно тупване. Но останалите ми сетива бяха на друго мнение. На докосване подът ми се струваше като пружинираща повърхност на сапунен мехур, която едва вибрираше. Илюзия естествено. Явно още чаркове в мен бяха излезли от строя.