Дейвид Брин - Килн хора

Бета вече се бе скрил от погледа ми сред сенките. Но поне можех смътно да видя накъде се е запътил — нисък правоъгълен силует, забит в склона на издигащото се пустинно плато. На звездна светлина приличаше просто на скромна едноетажна постройка. Може би вила за почивка или отдавна изоставена хижа.

Докато почивах до бавно охлаждащото се харли, почувствах как през мен отново мина една от онези периодични вълни на различност . Но сега, вместо да ми заповядва да се задържа или да ме измъчва с намеци за безкрайност, странното полуприсъствие изглеждаше по-скоро любопитно… питащо… сякаш се чудеше какво търся тук.

„Не се съмнявай — помислих си в отговор на смътното чувство. — Когато разбера, ти ще си първият, на когото ще кажа.“

Двамата с Риту бяхме доста загазили, когато се озовахме в тунела, притиснати между два взвода бойни големи, маршируващи в една и съща посока. Първият въоръжен контингент, точно пред нас, си проправяше път през упоритата съпротива, а вторият го следваше по петите, готов да поеме щафетата. Ние с Риту трябваше да напредваме внимателно, за да оставаме между двете групи, движещи се през този ужасен тъмен тунел. Само няколкото мъждукащи лампи, закрепени направо върху голите стени, ни предпазваха от непрекъснато спъване и падане.

— Е, за едно нещо можем да бъдем доволни — обадих се аз с надежда да повдигна духа на спътничката си. — Поне предназначението ни е близо.

Риту не изглеждаше особено въодушевена от иронията, нито пък се радваше, че най-сетне наближаваме целта, към която бяхме тръгнали във вторник вечерта — планинската вила, в която като дете бе прекарвала седмици заедно с баща си. Пътуването се оказа много по-дълго от очакваното и мина по маршрут, много по-любопитен и болезнен, отколкото някой от нас двамата си беше представял.

Не преставах да търся някаква цепнатина или ниша, каквото и да е, което да ни позволи да не бъдем подкарвани като овце към детонациите и писъците на рикошети, през които си проправяше път първият взвод. Но макар че тайният тунел на Йосил Махарал завиваше достатъчно често, за да се възползва от по-меките пластове на скалата, той така и не предлагаше място за криене.

Какво ли не бих дал за един най-обикновен телефон! Продължавах да се опитвам да се свържа с охраната на базата чрез импланта си. Но тук нямаше никакви обществени връзки, а мъничкият предавател в черепа ми не можеше да излъчва през камъка. Вероятно вече се намирахме извън пределите на военния анклав, дълбоко под Урака Меса.

„Така ти се пада — помислих си. — Можеше да се обадиш преди хилядолетия. Но не, искаше да си играеш на ченге единак. Умник нещастен.“

Риту също не можеше да предложи никаква алтернатива. Все пак се мъчех да поддържам едната страна на разговора и й говорех тихо, докато бързахме напред.

— Най-много ме озадачава как Бета е успял да проникне в базата без някой като Чен, който да го вкара вътре. И как изобщо е знаел, че сме тук?

Риту изглеждаше нестабилна, сякаш се колебаеше между апатията и сълзите след неотдавнашното безжалостно отношение към нея. Това ме накара да се поколебая преди да задам следващия си въпрос.

— Имаш ли някаква представа за какво му трябваше на Бета?

Видях конфликт в очите й — желанието да сподели се бореше с традиционния ужас от нещо, което не бива да се произнася на глас. Когато най-накрая проговори, думите й излизаха със запъване и в тях се усещаше горчивина.

— За какво съм му притрябвала на Бета? Това ли ме питаш, Албърт? Кое е главното нещо, заради което всяко мъжко животно си търси женска?

Въпросът й ме накара да примигна. Отговорът би могъл да е очевиден преди век, но сексът просто не е всепроникващото нещо, което е бил в годините на дядовците ни. И как би могъл да бъде? Тази потребност вече не е по-трудна за удовлетворяване, отколкото всяка друга, наследена от първобитния ловец — като потребността от сол например или желанието да се нагълташ с мазни снаксове.

Щом не е сексът, тогава за какво друго можеше да става дума?

— Риту, нямаме време за гатанки.

Дори в тъмното забелязах как внимателно подсилената й фасада започва да се руши. Ъгълчетата на устата й се помръднаха — нещо средно между потръпване и сардонична усмивка. Риту искаше да каже, но трябваше да го направи по своя начин, щадейки гордостта си. Мярката за отдалеченост и… да… онова старо чувство за превъзходство.