Грег Беър - Радиото на Дарвин

— Гадна работа — рече той.

— Твърде много е — прошепна Кайе.

— Кое? — попита Ладо.

— Седемдесет години — това е твърде много. Я ми кажи, двамата за какво се карат? — Тя разтвори с върха на ножа късчетата изсъхнала тъкан около очните ябълки. Приличаха на маска. Дали не им бяха слагали качулки преди да ги екзекутират? Не, едва ли. Останките бяха черни и жилави като плът.

— Твоят човек от ООН казва, че за военни престъпления няма давност — каза Ладо. — Никакви ограничения във времето.

— Прав е — кимна Кайе и внимателно преобърна черепа. На тилната кост имаше латерална фрактура, вдлъбната на около три сантиметра.

Кайе насочи вниманието си към мъничкия скелет, сгушен в таза на втория труп. През втората година от следването бяха изкарали кратък курс по ембриология. Костиците на фетуса изглеждаха някак странни, но тя се опасяваше, че може да строши неволно черепчето, ако се опита да го отмести, за да ги разгледа по-внимателно. И без това не биваше да се рови толкова.

Догади й се — не от смалените, изсъхнали човешки останки, а от картината, която се опитваше да й поднесе въображението. Тя се изправи и махна с ръка да привлече вниманието на Бек.

— Жените са били простреляни в корема — рече тя. „Избий всички първородни деца. Какви ужасни чудовища.“ — Убити са. — Тя стисна зъби.

— Преди колко време?

— Може да е прав за възрастта на обувката, ако произхожда оттук, но изкопът не е толкова стар. Корените по края на рова са прекалено тънки. Според мен жертвите са загинали преди две или три години. Почвата е суха, но има наноси, които са с повишена киселинност и спомагат за разтварянето на костите. Обърнете внимание на това парче плат: прилича на вълна или памук, което означава, че гробът е само на няколко години. Ако е синтетика, може да са и по-стари, но пак излиза, че датират доста по-късно от епохата на Сталин.

Бек застана до нея и вдигна маската си.

— Ще можете ли да ни помогнете, докато пристигнат другите? — попита той шепнешком.

— Това кога ще стане?

— След четири-пет дни — отвърна Бек. На няколко крачки от тях Чикуришвили местеше подозрителен поглед по лицата им, неспокоен като ченге, което присъства на домашна свада.

Кайе почувства, че дъхът й секва. Тя се извърна, пое си дъх, пристъпи напред и попита:

— Значи искате да започнете разследване за военни престъпления?

— Така смятат руснаците — отвърна Бек. — Сърбят ги ръцете да плеснат още едно обвинение в лицето на техните комунисти. Нови свидетелства за извършени от режима зверства ще подсилят позициите им сред народа. Кажете все пак някакво предположение за времето — две години, пет, трийсет, каквото и да е?

— По-малко от десет. Вероятно дори по-малко от пет. Тук съм с вързани ръце. Нищо не мога да направя. Ще взема образци, проби от тъканите, но за аутопсия и дума не може да става.

— При всички случаи ще свършите по-добра работа от местните хитреци — заяви Бек. — Никак не им вярвам. Не съм сигурен дали може да се вярва и на руснаците. Те също са предубедени.

Ладо ги слушаше с непроницаемо изражение, без да превежда на офицера.

Кайе почувства връщането на онова, от което толкова се опасяваше: старото, добре познато, мрачно настроение.

А си мислеше, че като замине надалеч и се отдели от Сол, ще забрави неприятните моменти и лошите чувства. Дори беше вдъхновена, докато наблюдаваше докторите и лаборантите в института „Елиава“, които се занимаваха с истинска, полезна за човечеството работа, буквално извличаха здраве от човешките нечистотии. Величавата и красива Република Грузия. А сега… ези или тура? Сталин или етнически прочиствания, грузинци, които се опитват да изместят арменците и осетинците, абхазци, воюващи срещу грузинци, руски умиротворители, вероятно бяха замесени и чеченци. Вечни войни между стари съседи с древни вражди.

Нищо хубаво нямаше да излезе за нея от тази работа, но не можеше да откаже.

Ладо смръщи нос и погледна Бек.

— Те са щели да стават майки? — попита той.

— Повечето — отвърна Бек. — Останалите може би са щели да стават бащи.

В дъното пещерата се стесняваше съвсем. Тилде се свря под една скална издатина и втренчи очи в Мич, който бе коленичил до труповете. Франко клечеше зад него.

Мич бе зяпнал като учудено хлапе. Отпърво дори загуби способността си да говори. В пещерата цареше тишина. Само светлината на фенерчето му трепкаше по съсухрените трупове.

— Нищо не сме пипали — похвали се Франко.