Грег Беър: Радиото на Дарвин

Въпреки красотата си Грузия имаше много недостатъци: гражданската война, убийствата, а сега и масовите гробове.

Посрещна ги стена от дъжд. Чистачките се извиваха като черни опашки и успяваха да избършат едва една трета от предното стъкло.

— Добре че Сталин ни е оставил нечистотия — продължаваше любимата си тема Ладо. — Достоен син на майка Грузия. Нашият най-добър експорт, по-добър и от виното. — Ладо я дари с фалшива усмивка. Изглеждаше едновременно и засрамен, и горд. Кайе не се сдържа.

— Той е избил милиони — промърмори тя. — Убил е и доктор Елиава.

Ладо напрягаше очи да види какво ги очаква в дъжда. Превключи на по-ниска скорост, удари спирачки и заобиколи ловко една дупка, в която би могла да пропадне цяла крава; Кайе изстена и се вкопчи в дръжката на вратата. Пътят в този участък нямаше заграждения, а отвъд ръба бе зейнала пропаст със стръмни стени, на дъното на която се виеше буйна река.

— Берия е обявил доктор Елиава за враг на народа — каза Ладо многозначително, сякаш ставаше дума за момент от семейната му история. — По онова време Берия е ръководел Грузинското КГБ. Той е местен кучи син, не е руско производство.

— Бил е човек на Сталин — отбеляза Кайе, като се опитваше да не мисли за онова, което би могло да им се случи на пътя. Не можеше да разбере защо всички грузинци толкова много се гордеят със Сталин.

— Тогава или си бил човек на Сталин, или те няма — поясни Ладо и повдигна рамене. — Голям шум се вдигнал в Грузия, когато Хрушчов заявил, че Сталин е престъпник. Какво знаем ние? Толкова пъти ни е прецаквал през онези години, че ни е бил като неверен съпруг.

Кайе намери за особено забавна последната мисъл. Ладо, изглежда, се окуражи от усмивката й.

— Някои все още се надяват да върнат хубавото време на комунизма. Но то ще дойде пак с лайната. — Той се почеса по носа. — Аз предпочитам лайната.

Спускаха се още около час, но пътят вече не бе с толкова завои. Изписаните с неразгадаеми грузински букви пътни знаци бяха надупчени от куршуми.

— Половин час, не повече — обяви по някое време Ладо.

Проливният дъжд размаза границата между деня и нощта. Ладо включи мътните светлини на фиата. Наближиха една отбивка за градчето Горди.

Точно преди нея шосето бе запречено от два бронетранспортьора. Петима руски умиротворители с маскировъчни униформи и очукани каски уморено им махнаха да спрат.

Ладо удари спирачките на фиата и качи едната гума на банкета. Едва сега Кайе забеляза, че през пътя е прокопана канавка. За да я заобиколят, трябваше да минат встрани.

Ладо смъкна прозореца. Двадесетинагодишно руско войниче със скулести розови бузки надникна вътре. От каската му върху ръкава на Ладо капеше вода. Ладо му заговори на руски.

— Американка? — попита русначето Кайе. Тя му показа паспорта си, удостоверението от университета и факса, с който изискваха, или по-скоро нареждаха — прехвърлянето й в Горди. Войничето взе факса и плъзна намръщено поглед по него; хартията бързо подгизна от дъжда. След това се отдалечи, за да се посъветва с офицера, който надзърташе от задния люк на по-близкия бронетранспортьор.

— Те не искат да са тука — прошепна Ладо на Кайе. — И ние не ги искаме. Но нали помолихме за помощ… сами сме си виновни.

Дъждът неочаквано спря. Кайе втренчи очи в мътноватата пелена пред тях. Над бръмченето на двигателя се чуваха песни на щурци и птичи крясъци.

— Тръгвате надолу, после наляво — обясни войничето на Ладо, гордо с познанията си по английски. После се усмихна на Кайе и махна на втория войник, застанал до бариерата отвъд канавката. Ладо включи на първа и малката кола подскочи напред върху банкета.

Ладо смъкна прозореца докрай. Отвън нахлу влажен и студен въздух и Кайе настръхна. От двете страни на пътя имаше гъста брезова гора. Изведнъж замириса неприятно. Наблизо имаше хора. После Кайе се сети, че не само градската канализация мирише така. Тя сбърчи нос и усети, че стомахът й се свива. Не, едва ли. До града оставаше не повече от миля, а оттам до крайната цел на тяхното пътуване имаше още толкова път.

През пътя минаваше плитък поток. Ладо забави скорост и подкара внимателно. Колелетата затънаха до половината, но фиатът се измъкна безпрепятствено на отсрещния бряг. Иззад облаците вече надничаха блещукащи звезди. На фона на небето планините бяха като тъмни назъбени стени. Скоро пред тях изникна Горди — каменни и бетонни постройки, няколко нови двуетажни дървени къщи с тесни прозорци, пътища от изтърбушен асфалт и стари огради. Никакви светлини. Вероятно пак нямаше ток.