Грег Беър - Радиото на Дарвин

— Не познавам този град — промърмори Ладо, удари рязко спирачки и Кайе се опря с крака. Колата нахлу с оглушително пърпорене на празния площад, заобиколен от двуетажни сгради. Кайе зърна светещия знак на „Интурист“ над местния ресторант „Тигъра на Руставели“.

Ладо светна лампичката и извади картата. Погледна я за миг, запрати я с отвращение на задната седалка и открехна вратата на фиата. Пантите изскърцаха пронизително. Той подаде глава навън и извика на грузински:

— Ей, къде тука е гробището?

Никакъв отговор.

— Хубава работа — промърмори Ладо и затръшна вратата два пъти, преди ключалката да закачи. Кайе стисна устни в мига, когато колата отново подскочи напред. Съпроводени от неистовия вой на изтормозения двигател, се спуснаха по една малка уличка, покрай смълчани магазинчета с тъмни, обрамчени в рамки от ръждясало желязо витрини, покрай две изоставени къщички, купчини натрошен бетон и разхвърляни бали слама.

След няколко минути забелязаха светлини, мъждукащи фенери и малък лагерен огън; скоро след това чуха равномерното бръмчене на полевия генератор и гласове в нощта. Гробището се оказа по-близко, отколкото бе посочено на картата, само на миля от града. Кайе се зачуди дали жителите са чули писъците, още повече дали въобще е имало някакви писъци.

Край на приятното прекарване.

Хората, които ги посрещнаха, носеха противогази с аерозолни филтри. Войниците от грузинската републиканска армия, които показваха явни признаци на безпокойство, си бяха завързали влажни кърпи през лицата. Това им придаваше злокобен вид, още повече като се имаха предвид обстоятелствата. Офицерите бяха с бели хирургически маски.

До офицерите стоеше главата на сакребуло, или местния съвет, нисък, плещест мъж с яки ръце, къса черна къдрава коса и голям нос.

Водачът на групата от ООН, полковник от американската армия, казваше се Николас Бек, представи лаконично присъстващите и даде на Кайе и Ладо маски. Кайе се подвоуми, преди да си я сложи. Хънтър — помощничката на Бек, негърка, чиято униформа беше с отличителните знаци на капрал, й подаде бели латексови ръкавици. Докато си ги слагаше, те издадоха добре познатия звук от плясък на гума върху кожа.

Бек и Хънтър отведоха Кайе и Ладо настрани от лагерния огън, до няколко бели джипа. Отвъд тях започваше малка пътечка, която се спускаше през ниската горичка и гъстите шубраци.

— Председателят на местния съвет се оплаква. Някакви местни, от опозицията, разкопали рововете и след това се свързали с щаба на ООН в Тбилиси — каза Бек. — Военните от републиканската армия не гледат с добро око на присъствието ни тук. От Тбилиси не ни оказват никакво съдействие. Казано накратко, ти си единствената помощ, която успяхме да издействаме.

Спряха до три наскоро разкопани рова, озарени от светлините на гирлянди увиснали над тях крушки, които се захранваха от полевия генератор. Мястото бе заградено от опънати на колове червени и жълти ленти, които не помръдваха в неподвижния въздух.

Кайе доближи най-близкия ров и си смъкна маската. Сбърчи нос и подуши въздуха. Миришеше на влага и на разкопана пръст.

— На повече от две години са — каза тя и подаде маската на Бек. Ладо спря на десетина крачки от тях. Изглежда, нямаше никакво желание да доближава гробовете.

— Трябва да знаем със сигурност — заяви Бек.

Кайе доближи втория ров и плъзна лъча на фенерчето по купчината потъмнели парцали, кафяви кости и рохкава почва, примесена с пясък и наносна кал. Вероятно тук бе текъл ручей. Труповете бяха променени до неузнаваемост, върху бледокафеникавите кости бе полепнала засъхнала кал, плътта — там, където я имаше — бе потъмняла и сбръчкана. Дрехите бяха избледнели до цвета на пясъка, но все пак си личеше, че не са били униформи, а гражданско облекло. Вълнените и памучни останки се бяха запазили. Кайе се огледа за синтетични тъкани — по тях можеше да прецени възрастта на гробището. Не видя.

Плъзна лъча нагоре по стената на изкопа. Най-дебелите корени, пресечени от лопатите, бяха с диаметър около три сантиметра. На пет-шест метра от изкопа се издигаше редица дървета — притихнали призрачни силуети.

До нея приклекна Вахтанг Чикуришвили, офицер от републиканската гвардия, с красиви, мъжествени черти, широки яки рамене и дебел, чупен поне няколко пъти нос. Не носеше маска, но държеше нещо черно. Едва след като се загледа внимателно, Кайе забеляза, че е обувка. Чикуришвили се обърна към Ладо на гърлен грузински.