Грег Беър - Радиото на Дарвин

Купчинките черна пепел, парчета от старо дърво, изсушена трева и тръстика изглеждаха сякаш и най-слабият повей на вятъра ще ги разпилее. Приличаха на останки от огън. Кожата върху телата се бе запазила по-добре. Досега Мич не бе виждал толкова изумителни образци за мумификация при ниска температура. Тъканите бяха студени и сухи, обезводнени от сухия въздух в пещерата. Чертите на лицата бяха почти естествени, само клепачите се бяха свили, а очите под тях изглеждаха смалени, помътнели, сънени. Телата също бяха напълно запазени, само в долната част на краката кожата бе сгърчена и потъмняла, може би от вятъра, прониквал през отвора на пещерата. Стъпалата бяха покрити с бръчки и бяха черни като изсушени гъби.

Мич не можеше да повярва на очите си. Може би нямаше нищо необичайно в позата им — мъж и жена, които лежаха обърнати един към друг, очаквайки да ги застигне смъртта, замръзнали пред изстиналия огън. Нищо странно в протегнатите ръце на мъжа към лицето на жената, и в нейните — положени върху корема. Нищо чудно в животинската кожа, разпъната под тях, и в другата, захвърлена отстрани до мъжа.

Когато бе усетил, че краят им наближава, мъжът просто бе отметнал завивките настрани.

Мич погледна сгърчените пръсти на жената и усети, че на гърлото му е заседнала буца.

— Възраст? — попита Тилде. Гласът й бе ясен и звънлив, като звън на металическо острие.

Мич едва не подскочи.

— Трудно ми е да определя. Но са много стари.

— Да, но дали колкото Ледения човек?

— Не чак толкова — отвърна Мич.

Жената, изглежда, е била ранена. В хълбока й зееше потъмняла рана, на скалата под нея също имаше черни петна. Може би това беше причината за смъртта й.

В пещерата нямаше никакви оръжия.

Той разтърка очи, за да прогони малката, нажежена до бяло луна, която бе изплувала пред погледа му и се опитваше да му отвлече вниманието, след това отново разгледа лицата. Носовете бяха къси, широки, чипи. Челюстта на жената бе леко увиснала, тази на мъжа — затворена. Умирайки, жената се бе борила за всяка глътка въздух. Така поне изглеждаше, но не можеше да се каже със сигурност.

Той заобиколи внимателно телата и коленичи от другата страна, като внимаваше да не ги докосва.

— Изглеждат стари — подметна Франко, колкото да наруши тишината. Очите му блестяха. Мич го погледна за миг, после плъзна поглед по лицето на мъжа.

Ниско чело, нос на широка основа, почти без брадичка. Добре развити рамене, сравнително тесен кръст. Яки ръце. Лицата бяха гладки, скалповете — почти без коса. Кожата под врата обаче бе покрита с черен мъх, който се виждаше само отблизо. Косата около слепоочията изглеждаше подстригана, умело подредена в прическа.

„Толкова по въпроса за рошавите първобитни хора.“

Мич се наведе напред и се подпря на заснежената стена. Нещо, наподобяващо маска, се въргаляше между телата. Или по-скоро бяха две маски, едната — притисната под тялото на мъжа, втората — под жената. Краищата на маските бяха разкъсани. Имаха очни отвърстия, дупки за ноздрите и бяха покрити с фина козина, а в долния край бяха снабдени с каишки, които да се закачват под брадичката или около шията. Може би бяха свалени по-късно от лицата, но не личеше да липсва кожа.

Маската до жената беше прикачена към челото и слепоочията й с тънички влакна.

Мич си даде сметка, че се занимава с дребните загадки само за да избяга от големия и необясним въпрос.

— Каква е възрастта им? — настоя Тилде. — Не можеш ли да определиш?

— Мисля, че тези хора са умрели преди повече от десет хиляди години — каза Мич.

Тилде не изглеждаше доволна от отговора му.

— И те ли са европейци, като Ледения човек?

— Не зная. — Мич поклати глава. Не искаше да говори, а да мисли. Намираха се на много опасно място, от всякаква гледна точка. Опасно и същевременно изпълнено с необясними неща.

— Мич, кажи ми най-сетне — заговори почти умолително Тилде. — Кажи ми какво виждаш. — Тя се пресегна и го погали по коляното. Франко проследи тази сцена с бащинско спокойствие.

— Виждам мъж и жена, приблизителен ръст около сто и шейсет сантиметра — каза Мич.

— Ниски — отбеляза Франко, но Мич не му обърна внимание.

— Вероятно принадлежат към рода „Хомо“, вид „сапиенс“. От нас обаче се различават. Имам чувството, че по някаква причина са се смалили и чертите им са се изкривили… — Той млъкна и погледна отново лицата. Не изглеждаха умалени, по-скоро го безпокояха маските.

Класически лицеви черти.