Грег Беър - Радиото на Дарвин

— Ей, приятелю — извика той в ухото на другия. — Събуди се и ми помогни, инак и двамата ще пукнем.

Франко не отговори. Невъзможно беше да е умрял, не беше паднал от толкова високо. Мич напипа вързаното за китката на италианеца фенерче, изхлузи го и освети очите на Франко, като се опита да повдигне клепачите му с ръкавицата си. Зениците бяха свити и нееднакви. Охо. Франко се бе ударил здраво в леда и сега имаше сътресение и счупен нос. Ето защо течеше толкова много кръв, полепнала върху лицето му като гъста каша. Мич се отказа да му вика. За миг му хрумна мисълта да се отърве от италианеца, но просто не можеше да го направи. По-рано Франко се бе опитал да му помогне. Съперници, сближени от неизбежния край. Мич се съмняваше, че която и да било жена би почувствала романтичен трепет, ако чуе подобна история. От опит знаеше, че жените не се интересуват от такива неща. Мъжката солидарност им бе чужда. Изведнъж усети, че се загрява. Якето и панталоните му се изпълваха с топлина. Хубаво щеше да е, ако можеше да се изпикае. Така поне щеше да си отиде с достойнство, а не с опикани панталони. Франко изстена. Не, не беше Франко. Тресеше се ледът под тях — после подскочи и се хлъзна встрани. Озарен от светлината на фенерчето, пред погледа на Мич се издигна грамаден леден блок — или може би падаха? Да, падаха. Той затвори очи в очакване на неизбежното. Тупнаха върху купчина мек сняг и вятърът внезапно изчезна. Върху тях се посипа още сняг и няколко ледени парчета, които притиснаха крака на Мич. Тук цареше тишина и спокойствие. Мич се помъчи да си освободи крака, но меката топлина се възпротиви; другият му крак също бе неподвижен. Бяха обречени.

След много време отвори очи и видя ярко озарено небе и заслепяващо, синьо слънце.

Като клатеше тъжно глава, Ладо остави Кайе на грижите на Бек и потегли обратно за Тбилиси. Не можеше да напуска задълго института.

В Горди групата от ООН бе завзела хотела „Тигъра на Руставели“. Руснаците бяха опънали палатки в района между градчето и гробищата.

Късната вечеря, сервирана лично от съдържателката — плещеста чернокоса жена, казваше се Лика — се състоеше от хляб, шкембе чорба и водни чаши с водка. С изключение на Кайе и Бек, всички останали си легнаха веднага след вечеря.

Бек дръпна стола до голямата дървена маса и постави пред Кайе чаша бяло вино — тя така и не бе отпила от водката.

— Това е „манави“. Най-хубавото им вино. Извадили са го специално за нас. — Бек седна и почна да чопли една раничка на китката си. — Извинявай, обаче какво знаеш за грузинската история?

— Не много — призна Кайе. — Последните политически боричкания, научните им открития, такива работи.

Бек кимна и скръсти ръце.

— Признавам, не е изключено онези нещастни майки да са били разстреляни по време на гражданската война. Не бях чувал обаче за военни действия в района на Горди. — На лицето му се изписа съмнение. — Биха могли, разбира се, да са жертви на чистките от трийсетте и петдесетте години. Но ти вече отхвърли тази възможност. Чудесно хрумване беше това с корените. — Той се почеса по носа. — Хубава страна, пък толкова мрачна история.

Бек напомняше на Кайе за Сол. Всъщност повечето мъже на неговата възраст й напомняха за него. Сол бе с дванайсет години по-голям от нея, брилянтен учен, но с отвратителен, непостоянен характер.

— Повече ме интересува бъдещето на Грузия — призна Кайе. — Половината американски фармацевтични компании са пратили хора тук. Грузинските открития могат да спасят милиони.

— Вируси, които помагат.

— Точно така. Фагоцити.

— Атакуващи само бактериите.

Кайе кимна.

— Четох, че грузинските войници носели мънички епруветки с фагоцити по време на размириците. Гълтали ги, преди да влязат в битка, или поръсвали с тях раните си, когато ги подкарат към болницата.

Кайе пак кимна.

— Прилагат това лечение още от двайсетте години, когато Феликс д’Ереле дошъл да работи с Георгий Елиава. Д’Ереле бил немарлив, резултатите от изследванията били противоречиви, а малко след това открили пеницилина и сулфатиацидите. Фагоцитите потънали в забрава. И какво се получило — скоро бактериите развили резистентност спрямо антибиотиците. Но не и към фагоцитите.

— Ами да пием тогава за по-доброто бъдеще — предложи Бек, вдигна чашата си и я пресуши. Кайе сръбна една глътка. Виното беше сладникаво и кисело, но в приятна комбинация. Ухаеше на мандарини.

— Доктор Дзакели ми каза, че си се качвала на Казбек — продължи Бек. — По-висок е от Мон Блан. Аз съм от Канзас. При нас няма никакви планини. Дори скала не можеш да видиш. — Той се усмихна малко засрамено, когато погледите им се срещнаха. — Обичам планините. Извинявай, че те откъсваме от работата ти… и забавленията.