Грег Беър - Радиото на Дарвин

— Жалко, че ви гонят оттам — приключи тя. — Нищо, ела си, тук ще те развеселим.

— Да се е обаждал Сол? — попита Кайе.

— Даже два пъти. Каза да провериш за биофилмите. По-специално какво е взаимодействието между тях и фагоцитите, след като бактериите бъдат опитомени.

— А ти ще ми кажеш ли? — попита Кайе.

В отговор Тамара се разсмя.

— Трябва ли да ти издаваме всичките си тайни? Кайе, скъпа, още не сме сключили договор!

— Сол е прав. От това ще излезе нещо голямо — призна Кайе. Дори в най-трудните моменти Сол винаги бе в крак с последните открития в науката.

— Като дойдеш, ще ти покажа някои наши разработки върху биофилмите. Не за друго, а защото си много мила.

— Благодаря.

Кайе подаде телефона на Хънтър.

На площада спря стара черна волга със служебни номера и от нея слязоха трима въоръжени офицери. Пръв вървеше майор Чикуришвили, със зачервено, намръщено лице. Изглеждаше сякаш всеки миг може да изригне.

Един млад офицер — Кайе не можа да разбере по пагоните чина му — застана до Бек и му заговори на развален руски. Когато приключиха разговора, Бек даде знак и хората му започнаха да се настаняват по джиповете. Кайе седна в джипа на Бек.

Странно, но дори имаха изпращачи. Докато подскачаха по главната улица, няколко жени и едно малко момиче им помахаха от тротоара. Момиченцето имаше кестенява коса и сиви очи, стройно и жилаво телце. Съвсем обикновено, жизнерадостно девойче.

Скоро излязоха на пътя. Почти не разговаряха. Хънтър караше джипа, който предвождаше колоната. Бек рееше замислен поглед навън. Имаше толкова много дупки, че Кайе, която седеше отзад, се уплаши да не хване морска болест. От радиото се носеше поп музика от Алания и азербайджански народни песни, от време на време се чуваха коментари, които Бек изслушваше внимателно. На няколко пъти погледна през рамо към Кайе и тя му отвръщаше с усмивка.

След два-три часа тя взе да задрямва. Кой знае защо, й се присъниха бактериални култури в разложени, заровени в масови гробове трупове. Биофилми, които незапознатите с материята смятаха за слуз: миниатюрни индустриализирани бактериални градчета, занимаващи се с преработването на труповете — тези доскоро живи гигантски потомци на еволюцията, превърнати в градивните си материали. Из вътрешните галерии, червата, белите дробове, сърцето, артериите, очите и мозъка се вдигаха красиви полизахаридни архитектурни постройки, обитавани от бактерии, които преобразуваха заобикалящите ги сложни структури в безполезни отпадъци, без да се интересуват от история или философия.

„Бактериите са ни създали. Когато умрем, те ни помагат да се върнем там, откъдето идваме. Добре дошли у дома.“

Събуди се обляна в пот. Ставаше все по-задушно — вече се спускаха към долината. Сигурно е чудесно да не разбираш нищо от медицина. Така поне никога няма да си представяш какво ще стане с теб, след като умреш. Всичко се корени в съзнанието.

— Сънува ли? — попита я Бек, докато отбиваха към малка ръждясала бензиностанция, заобиколена от тенекиени бараки.

— Кошмари — призна Кайе. — Сигурно прекалявам с работата.

Когато синьото слънце потъмня и изчезна, Мич осъзна, че е нощ, но въздухът бе мътнозелен и въобще не беше студено. Усещаше пробождаща болка в горната част на бедрото, болеше го и корем.

Не беше в планината. Той премигна, но виждаше все така замъглено, така че вдигна ръка, за да си избърше очите. Нечия друга ръка го плесна по китката и един нежен глас го скастри на немски да бъде послушен. Докато му изтриваше лицето с кърпа, жената добави, този път на английски, че пръстите и носът му са измръзнали и че има фрактура на крака. Мич отново се унесе в сън.

Малко след това се събуди и дори успя да приседне в твърдото, скърцащо болнично легло. В стаята имаше още четирима пациенти, все мъже, сравнително млади. Двама имаха строшени крака и лежаха в смешни пози, като от филмова комедия. Другите двама бяха със счупени ръце. Кракът на Мич също беше бинтован, но поне не висеше окачен на тавана.

Всички мъже бяха синеоки, с красиви, правилни черти и го наблюдаваха внимателно.

Сега вече Мич виждаше съвсем ясно стаята: боядисани бетонни стени, емайлирани в бяло рамки на леглата, настолна лампа върху хромирана подложка, която бе взел за синьо слънце, лъскав, наскоро измит под, мирис на кондициониран въздух и антисептични разтвори.

Облегнатият вдясно от Мич русоляв мъж с обгоряло от слънцето лице се наведе към него и каза: