Грег Беър - Радиото на Дарвин

— Няма друга страна на света, като родината на виното — подхвана тя и вдигна рога високо. Всички се усмихнаха и също вдигнаха чашите. — Нито една страна, която да е по-красива и да дарява с по-голяма утеха хората с наранени сърца и нездрави тела. Вие създавате нектари от нови вина, за да надмогнете разложението и болестите, на които е обречена плътта. Съхранили сте тази традиция повече от седемдесет години, за да я пренесете смело в двайсет и първи век. Вие сте магьосниците и алхимиците на епохата на миниатюризацията, а сега се присъединихте към цялото западно научно братство със съкровище, за което само може да ви завиждаме.

Тамара превеждаше за студентите и учените, които се бяха струпали около масата.

— Истинска чест е за мен да ме смятате за свой колега и приятел. Вие споделихте с мен това съкровище, а заедно с него и съкровищата на Сакартвело — планините, гостоприемството, историята и не на последно място — на виното.

Тя вдигна рога с една ръка и каза високо:

— Гомарьос фаге! — постара се да го каже „фа-ге“, с грузински акцент. — Гаморас сарартвелос!

След това започна да пие. Вече не беше в състояние да оценява качеството на виното, още повече че очите й бяха насълзени, но не искаше да спре, нито да издаде слабостта си. Гълташе бавно и равномерно, усещайки огъня в стомаха си, топлината в ръцете и краката и сънливостта, която се опитваше да я обори. Но държеше очите си отворени и продължи да пие, докато не пресуши рога, а след това го обърна с дъното нагоре и го вдигна, за да видят всички.

— За кралството на малките братя и сестри и за чудесната работа, която са свършили. За всичко прекрасно в тази страна… за онова, което… трябва… да простим… — Езикът й се движеше все по-трудно и тя запелтечи. Опря се на масата и Тамара побърза да я подхване. — За всичко това, което… без да искаме… трябваше да наследим. За бактериите, нашите достойни противници, миниатюрните майки на света!

Ладо и Тамара започнаха да ръкопляскат. Замфира помогна на Кайе да се спусне от незнайни висоти върху седалката на стола.

— Беше чудесно, Кайе — прошепна й тя. — Гледай пак да дойдеш в Тбилиси. Тук винаги ще си у дома.

Кайе се усмихна и избърса очите си. За първи път от много дни усещаше, че бремето на отговорността я е напуснало. И заплака.

На следващата сутрин бе сънлива и уморена, но нямаше никакви други странични ефекти от прощалната забава. Два часа преди Ладо да я откара на летището тя обиколи за последен път фоайетата на трите сгради на института. Студентите и изследователските екипи бяха отишли на общо събрание в аулата, за да обсъдят предложенията на различни американски, френски й английски компании. Това беше важен момент за института — през следващите два месеца трябваше да решат с кого ще се съюзят за по-нататъшната работа. Никой не знаеше накъде ще наклонят везните. Или може би го криеха от нея.

Институтът все още носеше белези от дългите години хроничен финансов недостиг. Плочките в повечето лаборатории бяха изпопадали и под тях зееше груба посивяла мазилка. Канализацията беше от шейсетте години, но основните тръби бяха полагани още през двайсетте и трийсетте. Яркобялата пластмаса на новата апаратура контрастираше крещящо със старите бакелитови облицовки на микроскопите и другите архаични инструменти. В една от сградите бяха монтирани два грамадни електронни микроскопа — исполини върху масивни виброизолиращи платформи.

Сол им бе обещал до края на годината да достави два супермодерни сканиращи тунелни микроскопа — стига „Екобактер“ да бъде избран за един от партньорите. Без съмнение „Авентис“ или „Бристол-Майърс“ можеха да се справят не по-зле.

Кайе се спря при лабораторните маси и надзърна през стъклените вратички на инкубаторите, с подредени стативи с петрита, на чиито дъна, върху лепкавия агаров слой, се мержелееха бактериални колонии, някои с маркирани окръглени региони, наречени плаки, в които фагоцитите бяха избили всички бактерии. Ден след ден и година след година изследователите в института изучаваха взаимодействията между бактериите и обкръжаващите ги фагоцити. За всеки бактериален щам имаше от един до сто специфични фагоцита и докато бактериите мутираха, за да отхвърлят нежеланите си нашественици, фагоцитите също мутираха, за да ги надвиват, и всичко това приличаше на безкрайна надпревара. В института се съхраняваше една от най-големите банки с фагоцити на света и бяха необходими само няколко дни, за да се създаде подходящ фагоцит за всеки нов бактериален щам.