Грег Беър - Радиото на Дарвин

Без да знае защо, последните думи я накараха да се разплаче. Тя запрелиства списанията през сълзи, после ги остави на подноса до салатата и виното. Беше твърде изморена и изстискана. Отнесе подноса на масата пред телевизора и седна да се нахрани.

Преди шест години Сол бе спечелил малко състояние с патентоването на една особена разновидност на трансгенна мишка, на следващата година двамата се запознаха и се ожениха и той вложи всичките си пари в „Екобактер“. Родителите на Кайе също заделиха значителни средства малко преди да загинат при автомобилна катастрофа. Трийсет работници и петима административни служители изпълваха сега правоъгълната синя сграда в индустриалния парк на Лонг Айланд, където мереха сили или работеха рамо до рамо с десетина други биотехнически компании. Паркът бе само на четири мили от дома им.

Трябваше да се яви в „Екобактер“ най-рано утре следобед. Надяваше се нещо да забави Сол, за да има повечко време за себе си — имаше нужда да обмисли всичко и да се приготви, макар че дори мисълта за това я караше да потреперва. Тя отпи от виното, ядосана на обърканите чувства, които я изпълваха.

Всичко, което искрено желаеше на Сол, бе да е здрав и да продължава да се развива. Искаше отново да се върне мъжът, когото бе избрала за свой постоянен спътник, този, който я бе накарал да погледне на живота от друг ъгъл, беше я вдъхновявал, беше най-сигурният й партньор и опора в този непрестанно менящ се свят.

Докато преглъщаше късчета от пържолата, тя почна да прелиства съобщенията на вирионската дискусионна група. Бяха над стотина, съвсем малко от учени, повечето от дилетанти и студенти, бързащи да споделят мислите си във връзка с горещата новина.

Покапа масата със соса и пое дълбоко дъх.

Това наистина можеше да се окаже важно. Сол бе напипал нещо интересно. Оставаше неясно обаче докъде са стигнали изследванията, къде се провеждат, дали скоро ще бъдат публикувани и кой е пуснал слуха.

Взе подноса и тръгна към кухнята и тъкмо тогава зазвъня телефонът. Кайе описа пирует, като балансираше подноса на едната си ръка, и вдигна слушалката с другата.

— Добре дошла! — чу дълбокия развълнуван глас на Сол. — Скъпа пътешественичке! Исках да ти се извиня за бъркотията. Кейди не можа да дойде вчера. — Кейди бе домашната им прислужница.

— И аз се радвам, че се прибрах — рече тя. — Работиш ли?

— Накиснах се тук. Не мога да си тръгна.

— Липсваше ми.

— Не почиствай къщата.

— Не съм. Почти.

— Чете ли разпечатките?

— Да. Бяха скрити на рафта.

— Исках да ги прегледаш със сутрешното кафе, когато си свежа. Надявах се дотогава да разузная още. Ще се прибера утре сутринта в единадесет. Не бързай да ходиш в лабораторията.

— Ще те чакам — обеща тя.

— Личи, че си изморена. Тежък полет?

— Аха. Потече ми кръв от носа.

— Бедничката ми madhen — въздъхна той. — Ще мине. Радвам се, че си дойде. Ами Ладо?…

— Така и не разбрах — отвърна Кайе. — Нищо не каза до края.

— Разбирам. Наспи се, утре ще ти се реванширам. Очакват те изумителни новини.

— Значи си научил това-онова. Казвай де.

— Още не. Помъчи се още мъничко.

Кайе мразеше тези игри.

— Сол…

— Непреклонен съм. Освен това нямам потвърждение за информацията. Обичам те. — Той млясна слушалката за лека нощ и след продължителни сбогувания прекъснаха връзката едновременно. Сол не обичаше да му затварят телефона.

Кайе огледа кухнята, взе една кутия със салфетки и почна да бърше прах. Не искаше да чака Кейди. Когато свърши, се изкъпа, изми си косата, уви я с кърпа, облече любимата си раирана пижама и запали камината в спалнята на горния етаж. След това седна в поза лотос на леглото и остави топлите вълни, които лъхаха от камината, да успокоят тялото й. Вятърът навън се усилваше, зад пердетата проблесна далечна светкавица. Времето бързо се разваляше.

Кайе се сгуши под завивките и ги вдигна до брадичката си.

— Поне вече не ми е мъчно — промърмори тя поободрено. Криксън се присъедини към нея — развяваше пухкавата си опашка като знаме. Скоро дойде и Темин, беше мокър. Все пак се съгласи да го изтрие с нейната кърпа.

И за първи път, откакто се бе върнала, се почувства спокойна и уравновесена. „Нещастното малко момиче — каза си примирено. — Чака да се върне мъжът й. Чака да си дойде истинският й мъж.“

Марк Огюстин стоеше пред прозореца в стаята на малкия хотел с чаша бърбън в ръка и слушаше доклада на Дикън.