Грег Беър - Радиото на Дарвин

През тези години Дикън бе посещавал многократно Украйна, Грузия и Турция, с надеждата да събере образци и да състави епидемиологична карта. Ала представителите на здравните министерства в тези страни му бяха създавали всякакви затруднения. Сигурно имаха свои причини, за да го правят. Дикън бе чул за три, а вероятно бяха поне шест-седем случая на масови гробове, в които били заравяни набързо разстреляните носители на тази болест, за да се избегне евентуалното й разпространение. Особено трудно беше да получи лабораторни образци от местните болници, дори след като споменатите страни бяха принудени от Световната здравна организация да подпишат споразумение за съдействие на Центъра. Допуснаха го да посети само гробището край Горди, и то защото там вече бе започнало разследване от ООН. Успя да вземе така необходимите му образци само час след като Кайе Ланг си бе тръгнала.

Дикън никога не се бе сблъсквал с подобна конспирация в опит да се скрие една болест. Колкото и важна да бе работата му, тя бе на път да бъде засенчена и дори изложена на разкриване. Докато Дикън бе обикалял Европа, нещата в Щатите бяха поели в своя, неочаквана посока. Докато търсел обединяващ елемент при седем случая на помятане, един млад изследовател от Медицинския център на Калифорнийския университет се бе натъкнал на непознат вирус. Без да се двоуми, изпратил пробите на епидемиолози от Сан Франциско, работещи по програми на Центъра. Учените успели да копират и разчетат генетичния материал на вируса. Докладът им пристигнал право при Марк Огюстин.

След което Огюстин бе повикал Дикън да се върне.

Ала слуховете за откриването на първия заразяващ човешки ендогенен ретровирус, или ЧЕРВ, вече бяха плъзнали. Дори се говореше, че същият вирус може да е свързан със случаите на необясними аборти. По време на полета от Лондон Дикън бе прекарал близо час в интернет — преглеждаше ключови професионални сайтове и новинарски, групи и, макар на нито едно място да не се натъкна на подробно описание на откритието, навсякъде долавяше спотаено любопитство. Нищо чудно. Всеки момент някой от епидемиолозите можеше да се докопа до Нобеловата награда — Дикън бе готов да се обзаложи, че от всички най-големи шансове има Кайе Ланг.

Като професионален ловец на вируси Дикън от доста време бе запленен от идеята за ЧЕРВ — генетичния фосил на древните болести. За пръв път Ланг бе привлякла вниманието на Дикън преди две години, когато бе публикувала няколко поредни статии, в които описваше местата в човешкия геном, върху хромозоми 14 и 17, където могат да бъдат открити части от потенциално завършен и способен да заразява ЧЕРВ. Най-подробният от докладите й се бе появил в списание „Вирусология“: „Начин за проявяване, сбор и латерална трансмисия на хромозомно разпръснати енв , пол и гаг гени: жизнеспособни древни ретровирусни елементи у хора и шимпанзета.“

Възможността за епидемия и вероятните й мащаби все още бяха строго пазена тайна от учените в Центъра, но едно се знаеше: откритите в ембрионите ретровируси бяха генетично идентични с човешкия ендогенен ретровирус, който бе част от човешкия геном от времето на еволюционното отделяне на маймуните от Стария и Новия свят. Носеше ги всяко човешко същество на Земята, но те вече не бяха ненужен генетичен остатък или забравен фрагмент от миналото. Нещо бе накарало разпръснатите части на ЧЕРВ да се активират, след това да сглобят протеините и РНК в микроорганизми, способни да напуснат тялото и да заразят друг организъм.

Всичките седем отхвърлени плода носеха белези за тежки малформации.

Тези микроорганизми предизвикваха болест — вероятно същата болест, която Дикън бе преследвал през последните три години. В Центъра я бяха кръстили „грипът на Ирод“.

Със смесица от късмет и гениално прозрение, така характерни за всяка успешна научна кариера, Ланг бе успяла да установи точното място на гените, които вероятно предизвикваха „грипа на Ирод“. Но тя все още не знаеше за истинските размери на бедствието: беше го прочел в очите й при кратката им среща в Тбилиси.

Имаше и нещо друго, което бе привлякло вниманието му върху разработките й. В съавторство с мъжа си тя бе написала поредица от статии за еволюционното значение на преносимите генетични елементи, или така наречените „скачащи вируси“ — транспозони, ретротранспозони, и дори човешки ендогенни ретровируси. Преносимите елементи търпяха промени всеки път, когато се проявяваха гените, като предизвикваха мутации и дори водеха до промяна във физичната природа на организъма.