Грег Беър - Радиото на Дарвин

От три седмици казиното бе затворено. Паркингът бе почти празен, всички светлинни реклами бяха изключени.

Мич разрови червеникавата пръст с върха на обувката си. Бе излязъл от караваната да се поразтъпче на чист въздух и да остане насаме с мислите си и сега, когато видя приближаващия се отдолу по пътеката Джек, се подразни. Но въпреки това не се прибра.

Изглежда, двамата все още не можеха да определят дали да се харесват. Всеки път, когато се срещаха, Джек задаваше едни и същи въпроси с предизвикателен тон, а Мич, изглежда, даваше отговори, които не задоволяваха любопитството му.

Мич се наведе и взе едно кръгло камъче от тревата до пътеката. Джек изкатери последните няколко метра до върха на склона и каза:

— Здрасти.

Мич кимна.

— Гледам, и ти го имаш. — Той се потърка с пръст по бузата. Кожата на лицето му постепенно оформяше рейнджърска маска — с подгънати и завити краища и задебелена около очите. И двамата изглеждаха като намазани със засъхнала кал. — Май няма да падне без кръв.

— Не бива да я белиш — рече Мич.

— Твоята кога се появи?

— Преди три вечери.

— Понякога се ядосвам. Имам чувството, че Сю щеше да подготви тази работа по-добре.

Мич се усмихна.

— Кое, забременяването ли?

— Ами да. Казиното е празно. Парите взеха да свършват. Пуснах повечето от моите хора да си вървят, останалите пък не искат да се прибират. Хич не ми харесва тая работа. — Той отново докосна маската и погледна върха на пръста си. — Един от моите младоци се опита да я махне. Откараха го в болницата. Казах му, че е глупак.

— За никой от нас не е лесно — въздъхна Мич.

— Що не идваш понякога на нашите събрания?

— Джек, благодарен съм, че съм тук. Не искам да ядосвам хората.

— Сю смята, че ако се запознаят с теб, няма да ти се сърдят. Ти си приятно момче.

— Така ми каза и миналата година.

— Каза също, че щом аз не ти се сърдя, и другите няма да се разсърдят. Май ще излезе права. Макар че има една старица, от каюсите, Беки се казва. Изгонили я от Колвил и тя взела, че дошла тук. Много е бъбрива и все гледа да противоречи на решенията на съвета. Тя може и да ти създаде проблеми.

Мич се засмя.

— Как мислиш, положението може ли да стане сериозно?

Джек повдигна рамене.

— Скоро ще правим събор на бащите. Само бащите. Нищо общо с онези срещи с бъдещите татковци, дето ги организират в болницата. Това е срамна работа за мъже като нас. Ще дойдеш ли?

Мич кимна.

— За първи път ми излиза тая маска. Няма да е лесно. Някои от бащите гледат телевизия. Започват да питат дали ще ги приемат пак на работа. Обвиняват жените си.

Мич знаеше, че в резервата има три семейни двойки, които все още очакваха своите АЧЕРВ-деца, освен тях с Кайе. От трите хиляди и седемдесет и двама обитатели на резервата, където бяха настанени Петте племена, досега имаше шест АЧЕРВ-раждания. И шестте бебета се бяха родили мъртви.

Кайе помагаше на клиничния педиатър — млад бял доктор, казваше се Чембърс, освен това водеше образователната програма за бъдещите майки. Мъжете бяха доста дръпнати и с неохота приемаха промените.

— Сю ще ражда по същото време, когато и Кайе — обясни Джек и седна на земята със скръстени крака — нещо, в което Мич не бе особено добър, но и той седна. — Опитах се да поразуча нещо повече за тези гени, ДНК и вируси. Но не е по моята специалност.

— Сигурно е доста трудно — съгласи се Мич. Нямаше представа как точно трябва да общува с Джек. — Може би ние ще имаме първите здрави деца. И първи ще видим как изглеждат.

— Вярвам, че ще е така. Ще е много… Щях да кажа „голяма чест“. Но не е чест.

— Може и да не е — съгласи се Мич.

— За мен всичко остава вечно живо. Земята е изпълнена с живи същества, едни облечени в плът, други — не. Ние не губим връзка с плътта дори след като тя ни отхвърли. След смъртта се разнасяме, но понякога се връщаме при костите си и се оглеждаме. Да видим как се справят младите.

Мич предусещаше началото на поредния спор.

— Ти не мислиш така — подхвърли Джек.

— Вече не зная какво да мисля — поклати глава той. — Когато природата си играе с тялото ти, направо те дострашава. Жените изживяват тези неща по друг начин, но за мъжете това е толкова непривично, че…

— Тази ДНК може да е духът в нас, думите, които се предават от дедите ни, заветите на самия Създател. Така ми се струва на мен.

— Не по-лошо обяснение от всяко друго — рече Мич. — Само дето не знаем кой е този Създател и дали въобще съществува.