Грег Беър - Радиото на Дарвин

— Знаеш ли какво искам да направя? — каза Кайе.

— Какво?

— Искам, когато му дойде времето, да се скрия в някоя тъмна дупка.

— Като котка?

— Точно така.

— Мога да си го представя. Никаква модерна медицина, мръсен под, първобитни условия.

— И кожен колан между зъбите. Така е раждала майката на Сю. Преди да си построят клиниката.

— А мен пък баща ми ме е израждал — припомни си Мич. — Камионът ни затънал в калта. Майка ми била в каросерията. Да знаеш колко често му го натякваше.

— На мен обаче не ми каза! — засмя се тя.

— Нарича го „трудното раждане“.

— Май не сме чак толкова далеч от древните времена — въздъхна Кайе и се пипна по корема. — Мисля, че с песента си я приспа.

На следващата сутрин, когато Кайе се събуди, езикът й бе надебелял. Тя скочи от леглото, побутна Мич и отиде в кухнята да пие вода. Почти не можеше да говори.

— Миш! — извика.

— Кур?

— Ка’о ни ста’а?

— Куо?

Тя седна на леглото и му се изплези.

— Це’ият е в ко’ички.

— Мо’а съ’о.

— Си’урно е свъ’зано с маските.

Само един от четиримата бъдещи бащи можеше да говори този следобед на срещата в клиниката. Всъщност срещата така и не се получи. Един от лекарите ги прегледа внимателно, но не можа да им постави диагноза. Сигурен беше, че не става въпрос за инфекция.

Майките също имаха корички на езиците.

Кайе и Сю пазаруваха заедно в малкия супермаркет на резервата. Хората ги гледаха втренчено, но не казваха нищо. Служителите в казиното също понякога недоволстваха зад гърба им, но единствено Беки, старицата от племето на каюсите, си позволяваше да се изказва на събранията.

Кайе и Сю се бяха уговорили първа да ражда Сю.

— Не мо’а повече да чакам — оплака се Сю. — Дз’ак съ’о.

Мич отново бе там. Всичко започна постепенно, като в мъгла, после се превърна в страховита реалност. Всички негови спомени за личността Мич бяха прилежно подредени и прибрани в някакво ъгълче на съзнанието. Последното, което бе направил като Мич, бе да опипа лицето си и да дръпне дебелата маска, под която се криеше пухкава розова тъкан.

А след това отново се озова сред ледове и нащърбени скали. Жената, превита от болка, огласяше скалите с оглушителните си крясъци. Той изтича напред, после се върна при нея и й помогна да се изправи, като през цялото време фъфлеше неразбрано, защото гърлото и езикът му бяха подпухнали, ръцете му бяха покрити с рани от боя долу при езерото — и той ги мразеше, ненавиждаше ги заради дюдюканията и подигравките, докато размахваха сопите си и му крещяха с изкривени от злоба лица.

Младият ловец, който бе забил пръта си в корема на жената, беше мъртъв. Беше го повалил на земята и го бе удрял по главата, докато стенанията му утихнаха, но беше късно — от раната в корема на жената шуртеше тъмна кръв. Отнякъде се появиха шаманите и се опитаха да разгонят тълпата с напевни викове, сред които се различаваха мрачни проклятия.

Той отведе жената в колибата и се помъчи да я успокои, но болката й бе твърде силна.

След това заваля сняг. Той чу виковете, чу да оплакват убития ловец и разбра, че времето им е изтекло. Семейството на убития щеше да им поиска сметка. Вероятно щяха да помолят за разрешение стария Човекобивол. Старият Човекобивол не обичаше хората с маски, нито техните плосколици деца. Все се оплакваше, че плосколиците щели да прогонят хората му обратно в планината, че собствените им жени ги предавали и раждали тези изчадия.

Той изнесе жената от колибата, мина по дървото до брега и наостри уши да чуе виковете на преследвачите. Човекобивол ги призоваваше към мъст. Преследването беше започнало.

Използваше пещерата, за да складира храна. Вътре беше хладно и убитата плячка се съхраняваше по-дълго. Държеше там зайци, лалугери, корени — припаси, с които да се храни жената, докато той е на лов. Инак тя нямаше да изкара дълго с онова, което й даваха в селото. Останалите жени, с техните постоянно гладни деца, отказаха да се грижат за нея, когато коремът й порасна.

Нощем се качваше до пещерата и се връщаше незабелязано със скрития горе улов. Обичаше я толкова много, че понякога му се искаше да завие, да се затъркаля по земята и да стене. Не можеше да повярва, че е зле ранена, въпреки кръвта, от която бяха подгизнали кожите й.

Докато я носеше нагоре, тя вдигна глава и го погледна умолително, призовавайки го с напевния си глас, който наподобяваше ромона на планинските потоци през пролетта. Сега гласовете и на двамата приличаха на детски, не на възрастни.