Грег Беър - Радиото на Дарвин

С всеки изминат ден маската потъмняваше и се задебеляваше, странен знак за една още по-странна бременност.

Мич се прибра, докато тя правеше ежедневните си упражнения на килима.

— Искаш ли да поиграем на карти в игралната зала? — предложи той.

— Предпочитам да останем сами. Двамата с теб.

— Как ти е гърбът?

— Добре ще ми дойде един масаж довечера. Знаеш ли, мислех си за името.

— Така ли? — Мич я погледна учудено.

— Какво?

— Имам някакво предчувствие. Искам първо да я видя, а после да мислим за име.

— Защо? — попита подразнено тя. — Нали всяка вечер й говориш, дори й пееш. Каза дори, че си доловил дъха й.

— Да де. Ама все пак нека видим как изглежда.

Кайе се престори, че не го е разбрала.

— Нямах предвид научното название — заговори тя. — Говорех за името й, името на нашата дъщеря.

— Зная за какво говориш — рече той изморено. — Вчера двамата с Брок вече обсъждахме научното название по телефона. Той, разбира се, смята, че е още рано, защото нито едно от… — Млъкна насред изречението, после се закашля смутено и отиде в кухнята.

Кайе почувства, че сърцето й замира.

Мич се върна с няколко кубчета лед в мокър пешкир, коленичи и попи потта от челото й. Кайе избягваше да среща погледа му.

— Ама че съм глупак — промърмори той.

— Хайде да се държим като зрели хора — предложи тя. — Искам да й измисля име. Искам да й ушия терлички и да й купя малки плюшени играчки и дрънкулки за количката. Искам да се държим като нормални родители и да престанем да мислим за глупости .

— Зная — отвърна Мич. Изглеждаше съвсем смачкан. Кайе стана, сложи ръце на раменете му и ги потупа леко, сякаш го чистеше от прах.

— Чуй ме. Аз съм добре, нищо ми няма, разбираш ли? Ако не ми вярваш…

— Вярвам ти… — прекъсна я Мич.

Кайе го чукна лекичко с чело.

— Добре, кемосабе 4 4 Верни приятелю (навахо) — Б.пр. .

Мич докосна с върха на пръстите си крайчеца на маската й.

— Изглеждаш много загадъчна. Като бандит.

— Значи и на нас ще ни трябват научни названия. Не усещаш ли нещо… дълбоко вътре, под кожата?

— Кокалите ме болят — оплака се той. — И гърлото ми… има ми нещо на езика. И защо ни излизат тия маски?

— Нали ти си резервоар за вируса. Защо да не променя и теб? Що се отнася до маската… може би ни подготвят за срещата с нея. Ние сме социални животни. Татковците са също толкова важни за децата, колкото и майките.

— На нея ли ще заприличаме?

— Може би поне малко. — Кайе отиде при стола и седна. — Брок какви имена предложи?

— Той не предвижда радикални промени. Най-много до подвидове, може би някой странен вариант. И така… Homo sapiens novus .

Кайе бавно повтори името.

— Звучи като гараж за смяна на предни стъкла.

— Латинският си е такъв.

— Остави аз да помисля — рече тя.

— Платили са за клиниката с пари от казиното — обясняваше Кайе, докато сгъваше кърпите. Мич бе донесъл два коша с пране от пералнята. Седеше на леглото — и без това стаята бе прекалено тясна. — Доктор Чембърс каза, че всички бъдещи майки засега са в добро здраве. Вече е изродил три от другите. При тях неприятните промени се долавяли още месеци преди раждането. Миналата седмица е получил доклад от „Марийн Пасифик“. Попълва и формулярите на Работната група, но не всички. Има доста въпроси.

Тя свърши с прането и се отпусна на леглото.

— Когато мърда така, все си мисля, че е започнало раждането.

Мич се наведе и сложи длан върху корема й.

— Доста помръдва тая вечер.

— Сигурно е щастлива — прошепна Кайе. — Усеща, че си тук. Изпей й някоя песен.

Мич я изгледа сериозно, въздъхна и запя своята версия на песничката „АБВ“.

— „Ах, бум, въх, гръм, друм, ейя, жум, зумма, и-и, йола-кола, лола…“

Кайе се разсмя.

— Тя е съвсем сериозна.

— Харесва й.

— Баща ми обичаше да ми я пее. Фонетична азбука. Подготвяме я за живота. Знаеш ли, започнах да чета още на четири…

— Пак рита! — прекъсна го Кайе.

— Не, не рита.

— Кълна се, че рита!

Кайе намираше някакъв особен уют в малката каравана. Беше окачила в холчето картините на майка си. Имаха храна и покрив над главите, нощите бяха топли, само дните понякога бяха горещи, но Кайе ходеше да помага на Сю в административната сграда, където имаше климатик. През това време Мич скитореше из околните хълмове с мобилен телефон в джоба. Понякога се срещаше с Джек и другите бъдещи бащи. Денем Кайе тъгуваше по него, но нощите й бяха най-щастливите в живота.

Тя знаеше , че бебето ще е здраво. Усещаше го. Когато Мич допя песента, тя вдигна ръка и го докосна по маската. Той не трепна, не се дръпна, както правеше през първите седмици. Сега вече маските им бяха много по-удебелени и потъмнели по края.