Веднъж той се бе притаил недалеч от ловния лагер на плосколиците и ги бе наблюдавал, докато пееха и танцуваха около огромния лагерен огън. Гласовете им бяха тънки и звънливи, съвсем детински. Може би сега той и жената щяха да се превърнат в плосколици и да идат да живеят при тях, докато се роди детето им.
Стъпи в мекия пухкав сняг и краката му потънаха до глезените. Жената се бе успокоила, спеше. От време на време се провикваше болезнено насън. От тялото й се вдигаше пара и миризма на ранено животно.
Изкатериха първата скална тераса — беше хлъзгава, заради топящия се сняг. Тръгнаха по склона, след това се спуснаха надолу. Той се подхлъзна и падна, но не изпусна жената. Изправи се на дъното на долчинката, огледа се, за да се ориентира по плоските стени, и изведнъж се зачуди защо всичко му изглежда така познато, като нещо, което е упражнявал отново и отново с ловците-учители и по време на ловния сезон за кози.
Хубави времена бяха тогава. Спомни си за тях, докато носеше жената по тясната пътека.
Те бяха силни и страховити мъже, тези ловци-учители, които срещна за първи път заедно с баща си. Телата им бяха покрити с белези, кожите — скъсани, неподдържани, косите им — чорлави, спуснати надолу. Нямаха свое село, нито закони, които да спазват, а се местеха от едно селище към друго и организираха хората да ловуват планински козли, елени или мечки. Някои мърмореха, че ходели и при плосколиците и също ги подготвяли за ловния сезон, и наистина, някои от ловците-учители можеше да са плосколици, скрили лицата си под гъстата четинеста козина. Но кой би посмял да ги изпита? Дори Човекобивол не дръзваше да го стори. Защото след идването на ловците всички се хранеха добре, жените стържеха кожите на убитите животни, смееха се високо, дъвчеха по цял ден кисели треви, а после пикаеха по кожите, за да омекнат и да се щавят по-лесно. Беше забранено да се ловуват едри животни без помощта на ловците-учители.
Най-сетне стигна входа на пещерата. Жената стенеше едва чуто, в ритъм с неговите полюшвания. Той погледна назад. Върху снега се виждаха стъпките им и тъмни капки кръв.
Вече знаеше, че с тях е свършено. Приведе се да се промуши през отвора и положи жената върху кожата, която бе оставил на пода, за да реди върху нея дребната си ловна плячка. След това излезе навън да вземе изсъхнала трева и съчки от мястото, където ги бе скрил. Надяваше се, че жената няма да умре, докато го няма.
О, Божичко, нека се събудя. Не искам да виждам това.
Събра достатъчно съчки да запали малък огън, върна се в пещерата и ги подреди до жената. Да се пали огън бе мъжка работа. Жената все още спеше. Когато се измори да върти клечката с дланите си, а нямаше и следа от пушек, той извади кремък и го удари в скалата. Едва третата искра падна върху изсушената трева и я подпали. Той се наведе и раздуха пламъчето. И изведнъж Слънчевата птица отвори очи и разпери оранжевите си криле. Мъжът добави съчки.
Жената отново изстена, претърколи се по гръб и му каза със звънливия си глас да си върви. Време било да ражда детето. Това било женска работа. Той не й обърна внимание. Готов бе да й помогне в раждането.
Беше мъчително и жената често надаваше болезнени писъци, а той се питаше дали е останал живец в нея, след като бе изгубила толкова много кръв, но бебето се роди бързо.
Моля ви. Оставете ме да се събудя.
Той вдигна бебето и го показа на жената, но очите й бяха затворени, а косата й бе засъхнала върху челото. Бебето нито плачеше, нито мърдаше.
Той го остави на пода и блъсна с юмрук скалната стена. Пискливият му глас отекна в пещерата. Мъжът се сви до жената, която не помръдваше, и се опита да я сгрее с тялото си. Кухината се изпълваше с дим, а Слънчевата птица бавно прибираше криле и се готвеше да заспи.
Бебето щеше да е негова дъщеря, върховен дар от Майката на сънищата. Бебето не изглеждаше различно от останалите бебета в селото, макар че нослето му бе по-малко и брадичката му стърчеше напред. Вероятно ако беше пораснало, щеше да прилича на останалите плосколици. Опита се да запълни отвора в тила на бебето със суха трева. Помисли си, че може би там го е ударил върхът на заострения прът. Смъкна от себе си коженото наметало и уви новороденото в него, след това го отнесе във вътрешността на пещерата.
Когато се върна при жената, тялото й бе изстинало като камък. Той нагласи ръцете и краката й, разпилените й кожени дрехи, обели нагоре почти изсъхналата маска и надзърна в незрящите й, широко отворени очи.
Читать дальше