Грег Беър - Радиото на Дарвин

Извадиха и последните два кашона от апартамента на Мич и ги сложиха върху снега. Кайе настояваше да носи поне малките, но Мич и Уендъл й забраниха. Още сутринта бяха смъкнали по-тежкия багаж и го бяха натоварили в големия покрит камион.

Когато приключиха, Кайе се качи в кабината до Мич.

— Сбогом, ергенски дни — пропя тя.

Мич се засмя.

— Близо до къщата има ферма за елхи — обади се Уендъл. — Оттам ще ви вземем пътем коледно дръвче. Ще изберем най-хубавото.

Новият им дом, заобиколен от ниски храсти и дръвчета, беше недалеч от градчето Снохомиш. Рамките на прозорците бяха боядисани в зелено, просторната веранда бе скрита от висока стена. Къщата даваха под наем родителите на Уендъл, които бяха живели тук четиридесет и две години.

Уговориха се да запазят в тайна смяната на адреса.

Докато мъжете разтоварваха камиона, Кайе направи сандвичи и прибра кутиите бира в хладилника. После, когато влезе в празния, притихнал хол, я завладя странно спокойствие.

Уендъл донесе от всекидневната лампа и я сложи на масата. Кайе му подаде бира. Той отпи голяма глътка и кимна с благодарност.

— Казаха ли ти?

— Кой? Какво да ми кажат?

— Моите родители. Че съм се родил тук. Това е била първата им къща. — Той махна с ръка. — Като малък обичах да изнасям микроскопа на баща ми в градината.

— Ама това е чудесно! — възкликна Кайе.

— Ето къде се е пръкнал ученият в мен — въздъхна Уендъл. — Тайното ми местенце. Дано и на вас донесе щастие.

Мич се тръшна изморено в един фотьойл, отвори си бирата и я вдигна.

— Да пием за къртиците — обяви той. — За нелегалните бунтовници.

По-късно пристигна Мария Кьониг с десетина приятели, за да помогнат в подреждането на мебелите. Почти привършваха, когато на вратата почука Ейлийн Рипър. Носеше голяма платнена торба. Мич я представи, после забеляза, че на верандата чакат още двама.

— Доведох мои приятели — обясни Ейлийн. — Имаме новина, която заслужава да бъда отпразнувана.

Сю Чемпиън и един висок мъж с дълга черна коса и доста издуто коремче пристъпиха смутено в хола. Очите на високия мъж лъщяха като на вълк.

Ейлийн се здрависа с Уендъл и Мария.

— Мич, вече познаваш Сю. А това е мъжът й, Джек. Носим ви нещо подходящо за камината — кленови трески и черешови клони. Миришат страхотно. Каква красива къща!

Сю кимна на Мич и се усмихна на Кайе.

— Не се познаваме — рече тя. Кайе отвори и затвори уста като риба, после се засмя нервно.

За вечеря бяха взели печена шунка. Джек и Мич се обикаляха като наперени момчета, които се готвят да си премерят силите. Сю изглеждаше невъзмутима, но Мич не знаеше какво да каже. Извини се, задето не е взел свещи, и реши при първа възможност да купи газени фенери.

Уендъл изключи всички светлини. В хола се възцари сумрак. Сю и Джек отидоха да си кажат нещо.

— Сю ми каза, че ви харесвала и двамата — каза след малко Джек. — Но аз съм доста подозрителен и ще ви призная, че според мен не сте с всичкия си.

— Не мога да не се съглася — усмихна се Мич.

— Сю ми разказа какво си направил в Колумбия.

— Това беше доста отдавна — отвърна Мич.

— Не се пали — каза Сю на съпруга си.

— Искам само да ми кажеш защо го направи — настояваше Джек. — Той може да е бил някой от предците ми.

— Тъкмо защото исках да разбера дали е бил някой от предците ти — рече Джек.

— Бил ли е?

— Мисля, че да.

Джек примижа към бледата светлина на прозореца.

— А онези, които си намерил в планинската пещера? И те ли са ни били предци?

— В известен смисъл.

Джек учудено поклати глава.

— Според Сю човек може да извика предците си от миналото, стига да им знае имената. Призраците са опасно нещо. Не съм сигурен дали по този начин няма да ги разгневим.

— Ние двете със Сю спорехме за друго нещо — намеси се Ейлийн. — Но с течение на времето ще го изясним. Смятам да стана специален консултант на племената. Ще ме викат всеки път, когато намерят кости. Ще правим бързи замервания, ще вземаме проби и после ще ги връщаме на племената. А Джек и сънародниците му ще се грижат да бъдат погребвани с почести.

— Имената им остават вградени в костите — обади се Джек. — Ще им обещаем да кръстим с тях нашите деца.

— Това е чудесно — кимна Мич. — Така всички ще бъдат доволни.

— Хората мислят, че след като съм индианец, съм пълен невежа — оплака се Джек. — Просто ние мислим по различен начин.

Мич се наведе към масата и протегна ръка на Джек. Индианецът се поколеба за миг, после я стисна. За миг Кайе си помисли, че двамата ще играят на канадска борба.