Грег Беър - Радиото на Дарвин

— Лицето ти изглежда доста добре — каза Шоубек. Беше влязъл в кабинета на Огюстин с патерици. Отзад го следваше помощникът, който побърза да го намести на стола. — И така — продължи Шоубек, — ежеседмична среща на оцелелите от двайсети юли, с председател — der Führer .

— Никак не е смешно.

— Кога ще поканиш и Кристофър? Трябва да пийнем заедно, за старите времена.

— Кристофър не желае да се вижда с нас. Има си свое мнение.

— А ти? Откога не си се виждал с президента?

— От три дни.

— Какво обсъждахте — тайния бюджет ли?

— Резервно финансиране на кабинета.

— Дори не ми е споменавал — оплака се Шоубек.

— Топката сега е у мен. Скоро ще ми нахлузят и клозетната дъска на шията.

— Само защото се опитваш да бъдеш разумен. Какво става сега — ако тези нови бебета оцелеят и се родят здрави, ще можем да ги отнемаме от родителите им и да ги прибираме в болници, финансирани от секретен правителствен фонд? Даваш ли си сметка докъде може да доведе това?

— Обществото все още ни подкрепя — заяви спокойно Огюстин. — Президентът го нарече голям обществен здравен риск.

— Марк, за нищо на света не бих искал да съм на твоето място. Това би било равнозначно на политическо самоубийство. Президентът трябва да е в шок, щом предлага подобни идеи.

— Да ти призная честно, Франк, след всички тези години, през които съществуваше в сянката на предишния президент, той май започна да се забравя. Тика ни право нагоре към жертвения олтар, това прави.

— И ти си готов да го следваш?

Огюстин неохотно кимна.

— Да отвличаш и затварящ болни бебета?

— Знаеш, че това е научен въпрос.

Шоубек подсмръкна.

— Давате гласност на изявленията на пет-шест вирусолози, които твърдят, че бебетата са разпространители на древна зараза. Но трийсет други заявяват открито, че това е фалшива тревога.

— Нито толкова известни, нито с подобно влияние.

— Торн, Махи, Мондави и Бищоп, Марк.

— Франк, винаги слушам инстинктите си. Не забравяй, че това е и моя област.

Шоубек се намести на стола.

— Какви станахме сега, дребни тирани? Лицето на Огюстин позеленя.

— Благодаря ти, Франк.

— Обществото започва да се обръща срещу майките и техните неродени деца. Ами ако тези дечица са умни ? Колко време ще им е нужно, докато ни го върнат, Марк? И какво ще стане тогава?

Огюстин не отговори.

— Зная защо президентът е отказал да се срещне с мен — продължи Шоубек. — Ти му казваш това, което иска да чуе. Той се бои, положението е неспокойно, затова е избрал някакво решение и ти си го подкрепил. Това не е наука, а политика.

— Президентът е съгласен с мен.

— Както и да го наречеш — двайсети юли, подпалването на Райхстага, това не ви развързва ръцете.

— Ние ще оцелеем — това е най-важното сега. Да запазим най-силния коз.

— Не — вдигна ръка Шоубек. — По-скоро ще се погрижите, като раздадете картите, да запазите всички козове за себе си.

Огюстин гледаше право пред себе си.

— Наричат го „първородния грях“. Знаеш ли?

— Чух го.

— Заслушай се в някое религиозно предаване по радиото — сега ги има много. Пат Робъртсън уверява слушателската си аудитория, че тези чудовища са последното Божие изпитание преди да се въздигне Царството небесно. Казва, че ДНК се опитвала да се пречисти от натрупаните грехове и да… как го беше формулирал, Тед?

Помощникът се надигна.

— Да ни прочисти от греховете преди Господ Бог да обяви Деня на Страшния съд.

— Тъй де.

— Франк, все още не контролираме и ефира. Не можеш да ме държиш отговорен…

— Половината от известните телевангелисти заявяват, че новородените деца са дяволски изчадия — продължи набрал скорост Шоубек. — Родени със знака на Сатаната, еднооки и покрити с козина. Някои — според него — дори имали копита.

Огюстин поклати натъжено глава.

— Сега те са в твоя отбор — продължи Шоубек и махна с ръка на помощника. После стисна патериците и се надигна. — Утре сутринта ще си подам оставката. От Работната група и НЗИ. Не мога да търпя повече ширещото се невежество — моето, или на всеки друг. Исках първо да кажа на теб. Дано успееш да събереш достатъчно сили.

След като Шоубек си тръгна, Марк се изправи до бюрото. Дишаше учестено. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Бавно, не без усилие, той овладя чувствата си и си възвърна самообладанието.

— Пилците се броят наесен — промърмори той.