Грег Беър - Радиото на Дарвин

— Доста здраво ме ужилихте в Балтимор — отвърна Кайе.

— Да, но това беше тогава — рече Мъртън без сянка на съжаление. — Не мога да изразя с думи възхищението си към това, което правите двамата с Мич.

— Ние пък го смятаме за нещо съвсем естествено.

— Нека забравим миналото. Аз съм ваш искрен приятел.

— Ще проверим — засмя се тя.

Мъртън също се засмя и върна слушалката на Мич.

— Мария Кьониг предложи да идем във виетнамския ресторант. Тя там хапвала, като била бременна. Как ти звучи?

— Стига да има овесени ядки. И Мъртън ли ще е там?

— От десет години се занимавам с анализи на тъкани от мъртъвци — обясняваше Мария Кьониг. — Уендъл сигурно знае как се чувствам.

— Знам — потвърди Пакър.

Мария Кьониг не беше просто красива — тя бе идеалният модел за това как Кайе би искала да изглежда на петдесет. Уендъл Пакър бе много красив, слаб и стегнат — пълна противоположност на Мич. Брок носеше сиво палто и черна риза. Изглеждаше погълнат от мисли.

— Всеки ден от федералната служба ти носят по две-три кутии — разказваше Мария. — Със стъкленици от Босна, Тимор или Конго, в които има парченца от кожата или тъканите на някоя нещастна душа. Ден след ден все едно и също. И никаква почивка. Ако тези нещастни отрочета са следващата стъпка в човешката еволюция, ако са по-пригодени от нас да живеят на тази планета, нямам търпение да ги видя. Със сигурност имаме нужда от промяна.

Спряха за миг разговора, докато келнерката вземаше поръчката. Доста бързо им поднесоха предястията — скариди, изсушени и наквасени в сос водорасли, ролца с оризови листа. Всичко ухаеше примамливо.

— Ммм. Какво слагат в това? — попита Кайе, след като опита от ролцата.

— Наистина ги бива — потвърди Мъртън.

— По-добре да обсъдим някои важни неща — предложи Мич. — Като например бъдещето.

— Трябва да знаем какво можем да казваме, докъде да стигнем — каза Уендъл. — Да се уговорим предварително. Лично аз не мога да говоря за друго освен за собствената си работа. В службата няма да погледнат с добро око, ако останат с впечатление, че представям цялата институция.

— По-смело, Уендъл — викна Мич. — Нали сме единен фронт. Фреди?

Брок отпиваше замислено от бирата си.

— Не мога да повярвам, че сме заедно тук, че стигнахме толкова далеч — почна той. — Боя се, че промените ще настъпят скоро. Давате ли си сметка какво ще последва, когато излезем с общо изявление?

— Ще бъдем разпънати на кръст във всички научни списания по света — засмя се Пакър.

— Не и в „Нейчър“ — обади се Мич. — Там вече положих основите на научния бунт.

— Не, почакайте, приятели — вдигна ръце Брок. — Спрете за миг и помислете. Тъкмо загърбихме предишното хилядолетие и ни предстои да узнаем как се е появил човекът. — Той свали дебелите си очила и ги избърса с кърпичка. — Зад стъклени витрини в Инсбрук държим мумии, чиято възраст е десетки хиляди години. Жената вероятно е била силна и изобретателна, но е знаела твърде малко. Доктор Ланг, вие знаете много повече и сте готова да стигнете до края. Смелостта ви заслужава възхищение. — Той надигна бирата си. — Единственото, което мога да направя, е да вдигна тост за вас.

Всички вдигнаха чашите. Кайе усети, че стомахът й се свива.

— За Кайе — каза Фредерик Брок. — Следващата Ева.

Кайе седеше в буика, за да не я вали. Мич обикаляше между редиците коли — търсеше такава, каквато тя му бе описала — малка, от деветдесетте, японска или волво, синя, може и зелена. Скоро обаче дойде и посочи една черна, почти лимузина.

— Какво ще кажеш за тази?

— Не. — Кайе поклати глава. Мич обичаше големите американски коли. Ако го оставеше, току-виж й купил камион. Кайе обаче предпочиташе да е нещо по-скромно. Беше решила твърдо да си остави неприкосновен резерв в банката и дори се бе спряла на сумата — дванайсет хиляди долара.

— Ами няма други — оплака се той, но Кайе преднамерено не му обърна внимание. Не беше в настроение за шеги. Още сутринта се бяха сдърпали за нещо дребно на закуска. Всъщност подсъзнателно тя жадуваше за истински спор, дори за разправия, за да освободи натрупаното в тялото и ума й напрежение. Омръзнало й бе да търпи спотаената заплаха, която усещаше в долната част на корема си направо физически. Омръзнало й бе да чака, докато настъпи неизбежното.

Всъщност най-много от всичко искаше да му се скара, задето й бе позволил да забременее, да скочи с главата напред в неизвестното.