Грег Беър - Радиото на Дарвин

Мич изключи телевизора. Върна се в спалнята и внимателно легна до Кайе. Не се съблече, нито се зави, само си свали обувките, след това зарови нос в косите й. Уханието й му действаше като успокоително.

За един кратък миг вселената стана мъничка, топла и уютна.

Кайе подреди разработките си върху бюрото на Мич и взе ръкописа на „Кралската библиотека“. Преди три седмици бе решила да напише книга за АЧЕРВ, за модерната биология — такава, каквато според нея човечеството трябваше да има отдавна. Заглавието препращаше към нейната метафора за генома, с всичките негови постоянни и подвижни елементи и разумни играчи, готови, от една страна, да се поставят в служба на геномната кралица, надявайки се да им бъде отредено място в „Кралската библиотека“, или ДНК, но от друга, дебнещи удобен момент да подхванат самостоятелно изпълнение, да станат паразити, дори хищници, да създадат проблем, даже да предизвикат истинско бедствие… Политическа метафора, която изглеждаше съвсем на място.

През последните две седмици бе написала над сто и шейсет страници на компютъра, част от които вече бе разпечатала, за да ги редактира.

Така не й се налагаше да мисли за научната конференция. И за Мич — в часовете, в които го нямаше.

Тя тропна листовете върху масата, доволна от солидния им обем, след това ги сложи до снимката на Кристофър Дикън, която стоеше в малка сребърна рамка до портретчето на Аби и Сам. После се изправи и пътем хвърли око в стенното огледало. Имаше съвсем нормален, здрав цвят. Бременността засега я щадеше.

И сякаш не й стигаше толкова много писане, ами беше започнала да си води и дневник.

10 юни

Последната седмица се готвим за научната конференция и си търсим къща. Цените на наемите хвърчат нагоре, но все още можем да си позволим нещо по-голямо от този апартамент. Мич не настоява, идеята е моя. Той също пише доста напоследък — за мумии и пещери; праща готовия материал на Оливър Мъртън в Ню Йорк, който го редактира, понякога доста драстично. Мич търпи и се мъчи да си подобрява стила.

Днес следобед отиде на среща — надява се да го върнат на работа. Освен това получи писмо от професор Брок, който е участвал в няколко свободни обсъждания по телевизията. Някои от идеите му са публикувани в „Нейчър“ и са привлекли голямо внимание. Има и доста критики.

Тъканните проби все още се съхраняват в института в Инсбрук. Засега резултатите от анализите им се пазят в тайна, но Мич се надява да ги изиска официално чрез Вашингтонския университет. Мъртън смята, че градуалистите, които отговарят за съхранението и изучаването на мумиите, разполагат с не повече от няколко седмици, преди да завършат доклада си и да го направят публично достояние, иначе ще бъдат свалени. Брок се надява мястото им да бъде заето от хора с по-реален поглед върху нещата, между които да е и той самият. В такъв случай Мич вероятно също ще бъде поканен в групата. Мъртън и Дейни не успяха да убедят Кабинета за извънредно положение да се проведе конференция в Олбъни. Чрез Мария Кьониг от Вашингтонския университет успяхме да организираме двудневна научна конференция в зала „Кейн“ — с максимум сто поканени, като всички трябва да бъдат одобрени от Кабинета. Живеем във време, когато гражданските свободи страдат. Никой не иска да го нарече военно положение и действително гражданските съдилища продължават да функционират нормално, но и те работят с разрешение на Кабинета.

Май нищо подобно не се е случвало от 42-ра насам.

Чувствам се изпълнена със сили, енергична, въобще не ми личи, че съм бременна. Хормоните са си същите, както и ефектът им.

Утре ще ходя на видеозон и скенер в „Марийн Пасифик“, ще ми правят и амниоцентеза въпреки риска от манипулацията — искаме да знаем какво представляват ембрионалните тъкани.

Следващата стъпка няма да е никак лесна.

Госпожо Хамилтън, аз също станах опитна мишка.

Дикън се засили по коридора на десетия етаж, като се придържаше за едно от перилата, взе завоя с нещо, което — надяваше се — наподобява елегантна маневра с инвалидна количка, и в същия миг забеляза, че на пътя са му се изпречили двама души, които разговаряха оживено. По-високият, с елегантен сив костюм, беше Огюстин. Другия не го познаваше.

Дикън простена наум. Когато приближи, забеляза, че лицето на Огюстин показва белези на възстановяване, макар раните все още да му придаваха страховит израз. Все пак шрапнелните парчета му бяха пощадили очите. Дикън беше загубил едното, другото беше с перде.