Грег Беър - Радиото на Дарвин

В това имаше някакъв скрит смисъл. Може би най-сетне бяха решили да позволят на Огюстин да провежда предлаганата от него политика, пък да става каквото ще.

Дикън не беше сигурен кое е по-правилно. Беше запознат с предполагаемите затруднения, в случай че се вземе решение за отглеждане на второстадийни бебета в мащабите на цялата страна, както и с усложненията, до които би довела загубата на едно цяло поколение.

— Дами и господа — обяви секретарят. — Президентът на Съединените американски щати.

Всички станаха. Губернаторът на Алабама се забави повече от останалите. Дикън забеляза, че лицето му е потно, вероятно заради жегата навън. Той побутна назад стола си и направи няколко крачки към президента.

— Господин президент — каза той с дълбок глас, вдигнал ръце пред себе си, докато охраната се двоумеше как да постъпи. — Обичам страната си и ценя настоящото й ръководство, сър. — След тези думи губернаторът стисна шашнатия президент в мечата си прегръдка.

Губернаторът на Флорида поклати засрамено глава.

Агентите продължаваха да пристъпят от крак на крак.

„Божичко“ — рече си Дикън, споходен от усещането, че е увиснал в някакво безвремие, че се носи върху лишен от спирачки влак.

Изглежда, беше време да поеме по друг път.

Младият рус мъж с черно наметало, който се катереше по склона към слънчевия часовник, бе закрил лицето си с хирургическа маска. Придружаваха го три жени със зелено-кафяви рокли; той самият носеше малка кафява платнена торба, привързана със златисто въже.

Кръгът от жени и мъже се разтвори, за да ги пропусне.

Мич наблюдаваше сцената озадачено. Кайе стоеше до него, скръстила ръце.

— Какво са намислили? — попита той.

— Сигурно е някаква церемония.

— Посветена на плодовитостта?

— Защо не?

— Виж — посочи той. — Жените са много повече от мъжете.

— Съотношението е около три към едно — съгласи се Кайе.

— Повечето от мъжете са възрастни.

— В напреднала възраст — каза тя. — Като баща ти. И като президента.

— Хайде да не се обиждаме.

— Така е. — Тя го погледна. — Не съм го измислила аз.

Младият мъж се скри зад сключилия се отново кръг.

Една гигантска пламтяща ръка повдигна Кристофър Дикън и го запрати към стената, спука тъпанчетата му и притисна гърдите му навътре. После ръката се отдръпна и той се строполи на пода. Когато отвори очи, видя виещите се към разрушения таван пламъци, през които се показваха обгорените носещи колони. Тялото му бе покрито с кръв и парченца плът. Белезникавият дим лютеше нетърпимо й той затвори очи. Не можеше нито да диша, нито да чува, нито да помръдне.

Тълпата подхвана нисък, протяжен напев.

— Да си вървим — каза Мич.

Кайе не откъсваше очи от хората. Нещо бе привлякло вниманието й, но още не знаеше какво.

— Добре — каза тя.

Минаха покрай възрастен мъж с малко момче, което държеше връвчиците на хвърчило. Момчето се усмихна и на двамата. Кайе се загледа в чистите му като планинска роса очи, в изящно оформеното носле, в малката брадичка. „Какво хубаво, нормално дете — помисли си. — Хубаво малко момче.“

Кой знае защо, си спомни за момичетата, които стояха край пътя в Горди, когато колоната на ООН напускаше града.

Прозвучаха сирени. Двамата погледнаха към паркинга. Пет полицейски коли заковаха една след друга и отвориха врати. Отвътре изскочиха полицаи и се втурнаха нагоре по склона.

— Какво става? — изненадано възкликна Кайе.

Напевът се усилваше. Трима от полицаите, които претичаха покрай Кайе и Мич, бяха с празни ръце, но следващият бе извадил палката. Запроправяха си грубо път през най-външния кръг.

Жените ги посрещнаха с ядни викове. Две се нахвърлиха върху един от полицаите с обидни думи, каквито Кайе не очакваше да чуе. Полицаят започна да ги налага с палката. Чуваше се отвратително плющене.

Кайе понечи да се затича нагоре, но Мич я хвана за ръката.

Пристигнаха още полицаи, размахваха палки. Напевите утихнаха. Тълпата сякаш изгуби спойващата я сила. На групи от по няколко жените започнаха да се спускат надолу, едни плачеха, други крещяха възбудено с високи, пискливи гласове.

На хълма се изкатери полицейски фургон. От него слязоха две полицайки. Няколко полицаи измъкнаха от тълпата млад мъж и го задърпаха към фургона. По лицето на мъжа се стичаше кръв. Една от полицайките викаше по радиостанцията да пратят линейка. Беше само на няколко крачки от Мич и Кайе. Лицето и бе побеляло от гняв.

— Дявол да ви вземе! — кресна на зяпачите. — Защо не ги спряхте?