Джо Холдеман: Камуфлаж

— И във флота не знаят за това?

— Не. Макар че използвахме тяхно снаряжение.

— Открихте ли онова, което са изгубили?

— Ще го открием. Идната седмица. — Униформеният се загледа през прозореца. — Налага се да ви гласувам доверие.

— Няма да ви предам на флота.

Мъжът кимна и продължи, подбираше внимателно думите си:

— В същата падина е изгубена и една тяхна подводница. Само на трийсет мили от този… предмет.

— Но вие не сте докладвали за него. Защо?

— Работя във флота от почти двайсет години. Всъщност следващия месец ще станат двайсет. И без това смятах да се пенсионирам.

— Разбити илюзии?

— Никога не съм имал „илюзии“. Преди двайсет години исках да напусна академичната работа и флотът излезе с интересно предложение. Възможности за чудесна кариера. Излишно е да казвам, че след всички тези години не вярвам нито на военните, нито на правителството. Междувременно събрах малък екип от мъже и жени, които имат сходни виждания. Смятах да ги взема с мен, след като се пенсионирам — да си направя фирма като вашата.

Ръсел се надигна и си сипа кафе от машината. Предложи и на Халибъртън, но той отказа.

— Мисля, че се досещам накъде биете.

— Така ли?

— Както казахте, възнамерявате да се пенсионирате и да си направите фирма. Но ако изведнъж „откриете“ това нещо, правителството може да се заинтересува от странното съвпадение.

— Добре казано. Погледнете следващата страница.

Беше увеличена снимка на обекта. В овалната му повърхност се отразяваше сондата, направила снимката.

— Опитахме се да вземем проба от метала за анализ. Счупи всички свредели, които изпробвахме.

— Даже диамант?

— По-твърдо е от диамант. И по-масивно. Не можахме да определим плътността, защото не успяхме да го помръднем, камо ли да го вдигнем.

— Мили Боже!

— А бихме могли, дори да беше атомна подводница. Не е дори една десета от нейните размери. Можехме да го вдигнем, ако е от олово. Дори ако е от чист уран. Но е по-плътно от тях.

— Ясно — промърмори Ръс. — И тъй като ние извадихме „Титаник“…

— Може ли да бъда откровен?

— Разбира се.

— Бихме могли да го вдигнем с техника, сходна на вашата. И да приберем печалбата, която щеше да е значителна. Само че остава открит въпросът за връзките ми с флота.

— И така, какъв е вашият план?

— Съвсем прост. — Халибъртън извади от папката карта и я разгъна на бюрото. — Ще получите поръчка за Самоа…

Преди да излезе от морето, изменчивият оформи дрехи на външната част на тялото си. Беше наблюдавал доста моряци и рибари и затова спря избора си на тях. Газеше из вълните, облечен с бяла униформа, съвсем суха на вид, защото не бе изработена от плат. Бе лъскава като кожата на делфин. Дори вътрешните органи на съществото бяха по-близки до тези на делфин, отколкото на човек.

Свечеряваше се и бе почти тъмно. Брегът бе съвсем безлюден, с изключение на един човек, който се затича към изменчивия.

— Боже мили, човече! Откъде доплува?

Изменчивият го погледна. Мъжът бе поне две глави по-висок от него, с изпъкнали мускули, облечен в черен бански.

— Да не ти е отхапала котка езика, дребосък?

Бозайниците бяха лесна плячка, достатъчен бе един силен удар по мозъка. Изменчивият го сграбчи за китката, повали го на земята и му строши черепа с един удар.

Когато тялото спря да се гърчи, изменчивият разтвори гръдната клетка и огледа разположението на мускулите и органите. Необходимо му бе да се сдобие с още около трийсет процента телесна маса, затова той изтръгна двете ръце и след като ги изучи, ги притисна към тялото си и то ги абсорбира. Добави и няколко намотки черва.

Смъкна банския, копира репродуктивния орган, който прикриваше, след това го обу отново. Накрая отнесе обезобразеното тяло в прибоя и го захвърли на милостта на рибите.

Пое по брега към светлините на Сан Гилермо — висок мускулест младеж, копие на непознатия от брега до отпечатъците на пръстите, процес, който не бе отнел голямо усилие на мисълта, но му бе коствал около час и половина страдания.

Изменчивият не можеше да говори на езика на хората и бе обул банския наопаки. Вървеше с клатушкащата се походка на стар моряк, защото с изключение на младежа, когото току-що бе убил, всички хора, които бе наблюдавал през последния век и половина на борда на различни кораби, ходеха така.

Крачеше към светлината. Преди да стигне малкото курортно градче, небето потъмня и изгряха звездите. Нещо го накара да спре и да ги разглежда дълго.