Джо Холдеман: Камуфлаж

В тропиците циментът изсъхва бавно и обектът остана да се поклаща недалеч от брега, покрит с огромна мушама, докато отлятата площадка се втвърди. Даваха си сметка, че нито една площадка на острова не е в състояние да издържи подобна тежест. Обектът бе с размери на малък камион, но имаше маса, по-голяма от тази на подводница клас „Наутилус“, която е над пет хиляди метрични тона. Той бе три пъти по-плътен от плутоний, стига, разбира се, да представляваше солиден къс метал.

Халибъртън си пусна брада от деня, в който напусна военна служба. Брадата му бе рядка и прошарена, нещо, което се забелязваше веднага щом кожата му потъмня от Слънцето. Носеше широки хавайски ризи и бели ленени панталони. Щеше да изглежда по-спретнат, ако нямаше навика да пуши лула, при което се посипваше целият със сивкава пепел.

Ръсел оглеждаше новия си партньор със смесица от почуда и резервираност. Посръбваха от кафето, докато очакваха да им поднесат обяд на верандата, от която се разкриваше гледка към Малкия залив.

Утрото бе красиво, както повечето пролетни, утрини тук. По плажа се разхождаха загорели туристи, играеха и се смееха дечурлига, в плитчините се гмуркаха неумели ловци на миди.

Ръсел вдигна бинокъла си и разгледа през него няколко привлекателни жени на плажа. След това го извърна към хоризонта на изток, където се намираше тяхното съкровище, все още загърнато в голямата мушама.

— Успя ли да се свържеш с Маноло тази сутрин? — попита той.

Халибъртън кимна.

— Тъкмо бе тръгнал към нашето място. Каза, че днес ще опитат с валяците.

— И на какво ще ги изпробват, за Бога?

— Ще вземат назаем танкове от американската морска пехота. Знаеш ли колко струва да измъкнеш такова нещо от базата в Паго Паго?

— Това е по твоята част.

— Ни най-малко. — Халибъртън се изсмя. — Казахме, че става въпрос за малко учение.

— Няма значение. Сигурно го е уредил онзи полковник от пехотата, с когото вечеряхме, нали?

— Разбира се. — В този момент сервитьорите поднесоха обяда — прясно нарязани плодове и горещ поднос с цвърчащи наденици. Халибъртън помоли да му отнесат чашата за кафе и да донесат водка.

— Празнуваме ли нещо?

— Все има какво да се празнува. — Халибъртън игнорира плодовете и се захвана с надениците. — Пробите ще започнат в два следобед.

— Колко всъщност тежи един танк? — попита Ръсел, докато похапваше резени манго и диня.

— Трябва да проверя. Към шейсетина тона.

— Това е с няколко степени по-малко от нашата находка.

— Ще екстраполираме.

— Да видим. — Той посегна към следващото парче. — Ако двукилограмова кокошка може да седи върху яйцето, без да го строши, да екстраполираме същия ефект до еднотонна кокошка.

— Ха-ха.

Келнерът поднесе водката и прошепна с поверителен глас:

— С джин, нали, господине?

Халибъртън кимна едва забележимо.

— Така че — продължи замислено Ръсел — каква полза от подобни изчисления? Не става въпрос за закона на Хук, нали?

Халибъртън се облегна на стола, грижливо избърса пръстите си в покривката, бръкна в джоба на ризата си и извади малък електронен бележник.

— По-скоро за алгоритъма на Уолас-Гелман.

— Не съм чувал за такъв.

Халибъртън нагласи яркостта на екранчето и му подаде бележника.

— Определя способността да се издържа на натоварване. Положихме плочи върху пясъка, но не те, а пясъчната основа ще носи тежестта.

— Къща, построена върху пясък. Чел съм за това. — Ръсел примижа, докато плъзгаше поглед по цифрите на екранчето. Кимна и върна бележника. — Откъде го имаш?

— От магазина.

Ръсел се намръщи.

— За алгоритъма питам.

— Разработен е от строители в Калифорния. Нито една къща, построена на пясък, не може да мине без него.

— Хм. И колко тежи, да речем, един апартамент?

— Не се касае за апартамент, а за тяло, което трябва да измине определено разстояние върху пясъка.

— Само дето ако потъне, ще трябва да построим около него подводна лаборатория. — Идеята беше, след като извадят обекта на сушата, да вдигнат около него сглобяема къщичка с височина пет метра, след това да изкопаят около основите канал, подсилен с дига. Така щяха да се предпазят, в случай че обектът започне да потъва в пясъка.

— Няма да потъне — успокои го Халибъртън. — Не забравяй, че го открихме в пясък.

„Само че не беше вулканичен пясък“ — помисли Ръсел, но не му се спореше. Даваше си сметка, че кораловият пясък също не издържа на големи натоварвания. Махна на келнера и попита: