Джо Холдеман: Камуфлаж

Ръсел Сътън бе приключил с дълга си пред правителството на Съединените щати още в началото на века, когато работеше по две скучни програми за изследване на Марс. След като се провали и втората, той махна за сбогом на Чичо Сам и космоса като цяло и се върна към първата си любов, морската биология.

Все още бе мениджър и — естествено — инженер, но сега ръководеше скромна фирма с гръмкото название „Посейдон Проджектс“. Разполагаше с дванайсет сътрудници, половината с научни степени. Разработваха едновременно най-много по два-три проекта, тайни планове за извличане на полезни изкопаеми, поръчани от различни компании, и за изследователска работа на дъното. Славеха се като вещи в занаята, държащи на сроковете — и бяха дискретни докрай. Можеха да си позволят да откажат повечето предложения, най-вече онези, които не им се струваха интересни или бяха свързани с някоя правителствена организация.

Всичко това можеше да обясни защо Ръс не беше особено ентусиазиран, когато вратата на кабинета му се отвори след кратко и енергично потропване и на прага застана непознат мъж, облечен в адмиралска униформа. Първата мисъл на Ръс бе, че е крайно време да си вземат портиер; втората — как най-бързо да се отърве от този тип, за да не му хаби времето.

— Доктор Сътън, аз съм Джек Халибъртън.

Това вече беше интересно.

— Чел съм книгата ви в прогимназията. Но не знаех, че работите за военните. — Мъжът му се стори смътно познат, вероятно от снимката на гърба на „Батискафски изследвания и измервания“, макар че сега не носеше брада и косата му бе оредяла. Все още приличаше на Дон Кихот на диета. — Седнете. — Ръс махна към единствения стол, на който нямаше купища книги и списания. — Но нека ви кажа още в началото, че не работим за правителството.

— Зная. — Мъжът седна на стола и пусна фуражката си на пода. — Една от причините да съм тук. — Дръпна ципа на синята си чанта и извади запечатана папка. Завъртя я на масата, опря палец в долния й ляв ъгъл и папката се отвори. След това я побутна към Ръсел.

На първата страница нямаше заглавие, а само надпис с големи червени букви: „Строго секретно — да не се копира“.

— Не мога да чета подобни документи. Тук пише…

— Материалът не е секретен. Никой в службата, освен малочислената ми изследователска група, не знае за съществуването му.

— Но вие сте тук като представител на правителствена организация, нали? Защото униформата едва ли е единственото облекло в гардероба ви.

— Защитна окраска. Ще ви обясня. Но първо хвърлете едно око на материала.

Ръс се поколеба, после погледна папката. Първата страница бе неясна фотография на предмет с формата на пура, заобиколен от размазани сивкави петна.

— Това е снимката при откриването. Правехме позитронна радарна карта на падината Тонга-Кермадек…

— Защо, за Бога?

— Това е засекретената част. Която всъщност няма значение.

Ръсел изведнъж изпита странното усещане, че е стигнал до някой от онези кръстопътища в живота, които водят до неочаквани промени, и това никак не му се понрави. Той се завъртя с креслото и впери поглед в осеяната с всякакви снимки и карти от текущата им дейност стена. От прозореца се разкриваше успокояваща гледка към море Кортес, в момента съвсем спокойно.

Обърнат с гръб към Халибъртън, той каза замислено:

— Не мисля, че фирмата ми е в състояние да се заеме с подобно нещо оттук.

— Напълно съм съгласен. Избрахме друго място. Самоа.

— Да бе. Жега, влага и отвратителна храна.

— Аз пък си мислех за хубави момичета и липса на зима. — Гостът намести с пръст очилата си. — А и храната не е толкова лоша, ако нямате нищо против американските ресторанти.

Ръсел се завъртя и впери поглед в снимката.

— Трябва да ми кажете защо сте били там. Да не би флотът да е изгубил нещо?

— Да.

— Вътре имаше ли хора?

— Не мога да отговоря.

— Току-що отговорихте. — Той прелисти следващата страница. Снимката бе много по-контрастна.

— Това не е от позитронна емисия.

— Напротив. Но е сбор от няколко различни ъгъла, с изчистване на шума.

„Добра работа“ — помисли Ръсел.

— И на каква дълбочина е това чудо?

— Падината е дълбока седем мили. Обектът е на дванайсет метра под пясъка.

— Земетресение?

Мъжът кимна.

— Преди четвърт милион години.

Ръсел го изгледа.

— Не ми ли е познато от един стар роман на Стивън Кинг?

— Погледнете следващата снимка.

Тази беше цветна и с отлично качество. Предметът лежеше на дъното на дълбока дупка. Ръсел се замисли за мащабите на изкопните работи — и за цената.