Върнър Виндж - Убежище в дълбината

— Да, теорията на числата… Слушаме за… — той се приведе напред, напълно потънал в загадките на собственото си програмиране. — Опитваме се да разгадаем шифрограмите.

По всичко личеше, че говори за откъслечните сигнали, които бяха прихванали в околностите на Принстън точно след отвличането на децата.

— Но ние дори не сме сигурни, че те са свързани с похитителите — възрази Юнърбай и си помисли: Ако аз бях на мястото на Сродниците, щях да използвам единични кодови думи, а не цели шифрограми.

Джейберт еди-кой си само сви рамене и продължи работата си. Шерканер също не го удостои с отговор, но изражението му беше безутешно. Това беше най-доброто, което можеше да направи.

После Юнърбай се върна при съвместния команден пулт. Там поне илюзията за прогрес не беше изчезнала.

Смит се върна около час след изгрева на слънцето. Прегледа набързо обезсърчителните доклади. В движенията й се долавяше крайната й изнервеност.

— Оставих Белга в града с местните полицаи. Проклятие! Нейната връзка е много по-добра отколкото на местните!

Юнърбай разтърка очи в напразно усилие да възвърне лъскавината им, която само продължителният сън можеше да възстанови.

— Опасявам се, че полковник Ъндървил не харесва особено модерното ни оборудване.

Във всяко друго поколение Белга щеше да се чувства отлично. Но в това… е, Белга Ъндървил не беше единствената, която трудно свикваше с Великата нова ера.

Виктъри Смит се настани до бившия си сержант.

— Но задържа пресата настрана. Има ли новини от Рачнер?

— Той е долу, в Центъра за сигурност на Съглашението.

В действителност младият майор не се доверяваше на Юнърбай.

— Толкова е сигурен, че това е операция на Сродниците… Не знам… Разбра ли, че уредникът на музея е традиционалист? А момчето, което е работило на товарната рампа, е изчезнало? Белга откри, че той също е бил традиционалист. Мисля, че местните традиционалисти са забъркани здраво — гласът й беше тих, замислен.

По-късно, много по-късно Хрункнер щеше да си спомни, че генералът говореше тихо, но крайниците й приличаха на натегнати пружини.

За нещастие, Хрункнер Юнърбай беше погълнат от собствените си разсъждения. Цяла нощ преглежда доклади и се взира в завихрения мрак отвън. Цяла нощ отправя молитви към най-дълбоките бездни на земята, молеше се за малката Виктъри, Гокна, Брент и Джирлиб. И произнесе тъжно, почти на самия себе си:

— Бях свидетел как се превръщат в истински хора. Тези малчугани, които никой не можеше да обича. Да, те имат душа.

— Какво искаш да кажеш?!

Острата интонация на Виктъри не проникна в умореното му съзнание. Дълги години след този случай той си припомняше този разговор, представяше си вариантите, чрез които можеше да избегне нещастието. Но в онзи момент не усети изпитателния взор на бъдещето и изтърси:

— Те не са се появили на бял свят извън фазата по своя вина.

— И не по тяхна вина моите скандални съвременни идеали ги убиха, нали?! — гласът на Смит се извиси в пронизително съскане.

Дори съжалението и умората не прикриха този факт от вниманието на Юнърбай. Той забеляза, че генералът трепери.

— Не, аз…

Но вече беше късно. Непоправимо късно.

Смит скочи на крака и дългата й ръка изплющя през лицето му като камшик.

— Вън!

Юнърбай заотстъпва. Зрението от дясната му страна се превърна в пулсиращ лъч разноцветна агония. Във всички други посоки видя офицери и сержанти, които го гледаха с изражение на неподправена изненада.

Смит се хвърли към него.

— Традиционалист! Предател! — ръцете й го мушкаха при всяка дума. Тя едва се сдържаше да не му нанесе убийствен удар. — От години се преструваш на наш приятел, но ти винаги си ни презирал и ненавиждал… Край!

Тя преустанови безмилостното си настъпление и отпусна ръце. Но Хрункнер разбираше, че тя само прикрива яростта си. Разбираше, че думите й са изречени студено, хладнокръвно и обмислено… и това му причини повече болка, отколкото изпитваше от раната.

— Взимай си моралния багаж и се махай! Веднага!

Беше я виждал в подобно състояние веднъж или два пъти преди това — по време на Великата война, когато бяха притиснати до стената, но тя не запищя. Нямаше място за обяснение, нито за молба. Юнърбай отпусна глава и преглътна думите, които толкова горещо копнееше да изрече: Съжалявам. Не исках да кажа нищо лошо. Аз обичам децата ти! Но беше прекалено късно. Думите не можеха да променят нищо. Хрункнер се обърна, бързо мина покрай смаяния смълчан персонал и излезе от помещението.