Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

Поспрях за миг и погледнах работниците през Сумрака. Хора. Не Различни. Както и трябваше да се очаква. Само аурата на един мазач, невзрачен на вид човек, ми се стори подозрителна. Но след секунда разбрах, че просто е влюбен. В собствената си съпруга! Виж ти, не са се свършили още добрите хора по света!

Третият и четвъртият етаж вече бяха ремонтирани и това окончателно ми оправи настроението. Най-накрая и в изчислителния център ще бъде прохладно. Макар и сега да не се появявах там всеки ден, все пак… Поздравих в движение охранителите, явно назначени тук за времето на ремонта. Изскочих в коридора към кабинета на Хесер — и се натъкнах на Семьон. Той се опитваше да втълпи нещо на Юля със сериозен и назидателен тон.

Колко бързо лети времето… Преди три години Юля беше още момиченце. А сега — красива девойка. Вълшебница, на която възлагаха големи надежди — вече я бяха викали в европейския офис на Нощния патрул. Обичат там да отмъкват младите и талантливите, под съпровода на възгласи на най-различни езици за голямото и общо дело…

Но този път номерът не беше минал. Хесер не само отвоюва Юля да остане при нас, но и ги заплаши, че и самият той може да започне да конфискува европейската младеж.

Интересно какво ли е искала самата Юля в тази ситуация.

— Прекъснаха ли ти отпуската? — попита с разбиране Семьон, спирайки разговора веднага щом ме видя. — Или се напочива?

— И се напочивах, и ми прекъснаха отпуската — отвърнах аз. — Станало ли е нещо? Здрасти, Юлка.

Кой знае защо, със Семьон никога не се поздравяваме. Сякаш току-що сме се видели. А и той винаги изглежда по един и същ начин — много обикновено, небрежно облечен, с навъсеното лице на селянин, преместил се в града.

Впрочем този ден Семьон изглеждаше още по-непретенциозно от обикновено.

— Здрасти, Антоне — усмихна се момичето. Лицето й не беше весело. Изглежда, Семьон провеждаше възпитателна дейност — той е специалист по такива неща.

— Нищо не е станало — поклати глава Семьон. — Тишина и спокойствие. Тази седмица прибрахме две вещици, и то за дреболии.

— Е, чудесно — казах аз, стараейки се да не забелязвам жалния поглед на Юлка. — Отивам при шефа.

Семьон кимна и се обърна към момичето. Докато влизах в приемната, успях да чуя:

— Та така, Юля, аз вече шейсет години се занимавам със същото, но такава безотговорност…

Суров е. Но ругае само когато се наложи, така че нямах намерение да спасявам Юля от разговора.

В приемната, където сега меко шумолеше климатик, а таванът беше украсен с миниатюрни халогенни лампи, седеше Лариса. Очевидно Галочка, секретарката на Хесер, беше в отпуск, а нашите диспечери наистина нямаха много работа.

— Здравей, Антоне — поздрави ме Лариса. — Добре изглеждаш.

— Две седмици на плажа — отвърнах гордо аз.

Лариса погледна косо часовника си:

— Наредено ми е да те пусна веднага. Но шефът все още има посетители. Ще влезеш ли?

— Ще вляза — реших аз. — Защо ли бързах толкова…

— Городецки дойде, Борис Игнатиевич — каза Лариса в интеркома и ми кимна: — Влизай… Ох, там е напечено…

В кабинета на Хесер наистина беше напечено. В креслата пред бюрото му се мъчеха двама непознати мъже на средна възраст — кръстих ги мислено Тънкия и Дебелия. Обаче и двамата се потяха еднакво.

— И какво наблюдаваме? — попита ги с упрек Хесер. Погледна ме накриво. — Влизай, Антоне. Сядай, сега приключвам…

Тънкия и Дебелия се поободриха.

— Някаква мърлява домакиня… извъртайки всички факти… опошлявайки и опростявайки… ви изработва по всички параграфи! В световен мащаб!

— Точно затова ни изработи, защото опошлява и опростява — мрачно се озъби Дебелия.

— Вие наредихте „всички до един“ — потвърди Тънкия. — И ето го резултатът, Пресветли Хесер!

Погледнах посетителите на Хесер през Сумрака. Виж ти! Отново хора! И при това знаят името и титлата на шефа! И отгоре на всичко я произнасят с откровен сарказъм! Разбира се, какво ли не се случва, но Хесер сам да се разкрива пред хора…

— Добре — кимна Хесер. — Давам ви още един шанс. Този път работете само по един.

Тънкия и Дебелия се спогледаха.

— Ще се постараем — каза Дебелия и се усмихна добродушно. — Нали разбирате — постигнахме определени успехи…

Хесер изсумтя. Сякаш получили невидим сигнал, че разговорът е приключен, посетителите станаха, ръкуваха се с шефа за довиждане и излязоха. В приемната Тънкия каза нещо весело и игриво на Лариса и тя се засмя.

— Хора? — внимателно попитах аз.