Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

Човекът на пристана не се учуди на гласа, идващ от пустотата. Кимна и попита:

— А вампирите?

— Да, това е вариант — съгласи се невидимият събеседник. — Вампирите могат да ви инициират. Ако ви устройва съществуването като нежив… Не, няма да ви лъжа, слънчевата светлина им е неприятна, но не е смъртоносна, а и няма да ви се наложи да се отказвате от ризотото с чесън.

— Тогава какво? — попита човекът, вдигайки неволно ръка към гърдите си. — Душата? Необходимостта да се пие кръв?

Пустотата се засмя тихо:

— Единствено само глад. Вечен глад. И празнота отвътре. Това няма да ви хареса, сигурен съм.

— Какво друго? — попита човекът.

— Върколаците — отвърна весело невидимият. — Те също са способни да инициират човек. Но и върколаците са нисша форма на Тъмните Различни. През по-голямата част от времето всичко е прекрасно… но когато наближи пристъпът, не можете да се контролирате. Три-четири пъти в месеца. Понякога по-рядко, друг път — по-често.

— На новолуние — кимна с разбиране човекът.

Пустотата отново се засмя:

— Не. Пристъпите на върколаците не са свързани с лунните цикли. Ще чувствате приближаването на безумието десет-дванайсет часа преди момента на трансформацията. Но никой няма да ви състави точен график.

— Отпада — каза човекът студено. — Повтарям своята… молба. Искам да стана Различен. Не нисш Различен, обхващан от пристъпи на животинско безумие. Не велик маг, творящ велики дела. Най-обикновен, редови Различен… как е там по вашата класификация? Седмо равнище?

— Това е невъзможно — отвърна нощта. — Вие нямате способности на Различен. Ни най-малки. Човек, лишен от музикален слух, може да се научи да свири на цигулка. Някой, който няма никакви данни за спортист, може да стане такъв. Но вие не можете да станете Различен. Просто сте от друга порода. Много съжалявам.

Човекът на крайбрежната улица се засмя:

— Няма нищо невъзможно. Ако нисшата форма на Различните е способна да инициира хора — то трябва да съществува и начин да се превърнеш в маг.

Тъмнината мълчеше.

— Между другото, не съм казал, че искам да стана Тъмен Различен. Не изпитвам никакво желание да пия кръвта на невинни жертви, да гоня из полетата девственици или с отвратително хихикане да правя уроки — каза раздразнено човекът. — С много по-голямо удоволствие бих вършил добри дела… Общо взето, вашите вътрешни противоречия са ми абсолютно безразлични!

— Това… — започна уморено нощта.

— Това си е ваш проблем — прекъсна я човекът. — Давам ви една седмица. След което искам да получа отговор на молбата си.

— Молбата? — уточни нощта.

Човекът на крайбрежната улица се усмихна:

— Да. Засега само моля.

Той се обърна и тръгна към колата си — волга, която отново щеше да дойде на мода, след около половин година.

Дори и да обичаш работата си, последният ден от отпуската навява тъга. Само преди седмица се припичах на чист испански плаж, похапвах си паеля (честно казано, узбекският пилаф е по-вкусен), пийвах си в китайско ресторантче студена сангирия (и как става така, че китайците приготвят националната испанска напитка по-добре от местните) и купувах от магазинчетата всякакви курортни сувенирни боклуци.

А сега около мен отново беше лятната Москва — не толкова гореща, колкото потискащо задушна. През последния ден от отпуската, когато вече не си способен да си почиваш, но категорично отказваш да поемеш работа.

Може би затова посрещнах позвъняването на Хесер с радост.

— Добро утро, Антоне — започна шефът, без да се представя. — Добре дошъл. Позна ли ме?

От известно време бях започнал да чувствам обажданията на Хесер. Сякаш тонът на телефона се променяше, придобиваше строг, властен оттенък.

Но аз не бързах да говоря за това на шефа.

— Познах ви, Борис Игнатиевич.

— Сам ли си? — попита Хесер.

Излишен въпрос. Сигурен бях, че Хесер прекрасно знае къде е Светлана в момента.

— Сам съм. Момичетата са на вилата.

— Добре — въздъхна шефът от другия край на линията и в гласа му се появиха съвсем човешки нотки. — И Олга от тази сутрин е отпуска и отлетя… Половината сътрудници се припичат някъде на юг… Можеш ли да дойдеш сега в офиса?

Не успях да отговоря — Хесер добави бодро:

— Е, прекрасно. Значи след четирийсет минути.

Много ми се искаше да нарека Хесер евтин позьор — разбира се, след прекъсването на връзката. Но си замълчах. Първо, на шефа не му трябваше никакъв телефон, за да чуе думите ми. Второ — той можеше да е всякакъв, но не и евтин позьор. Просто предпочиташе да пести време. Ако смятам да кажа, че ще отида след четирийсет минути — защо да губи време да ме изслушва?