Сергей Лукяненко - Сумрачен патрул

Освен това много се зарадвах на позвъняването. Така или иначе денят беше загубен — щях да отида на вилата едва след седмица. Беше ми рано да чистя апартамента — като всеки уважаващ себе си мъж при отсъствието на семейството му аз правя това само веднъж, в последния ден на ергенския живот. Изобщо не ми се искаше и да ходя на гости или да каня гости. Така че беше доста по-полезно да се върна от отпуската ден по-рано — така в необходимия момент с чиста съвест можех да си поискам почивен ден. Макар при нас да не беше прието човек да си иска почивен ден.

— Благодаря, шефе — казах аз въодушевено. Станах от креслото, като оставих настрана недочетената книжка и изпънах ръце.

Телефонът отново иззвъня.

Естествено от Хесер можеше да се очаква да се обади и да каже: „Моля!“. Но това вече щеше да бъде наистина позьорство!

— Ало! — изрекох аз с доста делови тон.

— Антоне, аз съм.

— Светка — казах аз и седнах обратно. Настръхнах — тонът на Светлана не беше хубав. Тревожен. — Светка, как е Надя?

— Всичко е наред — отвърна бързо тя. — Не се притеснявай. По-добре кажи как вървят нещата при теб?

Замислих се за няколко секунди. Не бях устройвал запои, не бях водил жени вкъщи, апартаментът не беше затънал в боклук, дори съдовете си миех…

А после се сетих накъде бие.

— Хесер ми се обади. Току-що.

— Какво иска? — попита бързо тя.

— Нищо особено. Помоли ме да дойда днес на работа.

— Антоне, усетих нещо. Нещо лошо. Съгласи ли се? Ще отидеш ли на работа?

— Защо не? Нямам какво да правя.

На другия край на жицата (макар че какви жици при мобилни телефони?) Светлана мълчеше. После се обади неохотно:

— Знаеш ли, сякаш нещо ме прободе в сърцето. Вярваш ли, че предчувствам някаква беда?

Аз се усмихнах.

— Да, Велика.

— Антоне, дръж се по-сериозно! — Светлана моментално се разпали. Както винаги, когато я наричах Велика. — Чуй ме… Ако Хесер ти предложи нещо — откажи.

— Света, ако Хесер ме е повикал — значи иска да ми предложи нещо. Значи не му достига работна ръка. Казва, че всички са в отпуск…

— Не му достига пушечно месо! — отсече Светлана. — Антоне… Добре, и без това няма да ме послушаш. Просто бъди внимателен.

— Светка, нали не мислиш сериозно, че Хесер смята да ме изиграе? — попитах предпазливо аз. — Разбирам отношението ти към него…

— Бъди внимателен — каза Светлана. — Заради нас. Става ли?

— Става — обещах. — Аз винаги съм внимателен.

— Ще се обадя, ако почувствам още нещо — добави тя. Изглежда, малко се беше поуспокоила. — И ти ще ми се обадиш, нали? Щом се случи нещо дори мъничко необичайно — обади се. Става ли?

— Ще се обадя.

Светлана мълча няколко секунди и преди да прекъсне връзката, добави:

— Да беше напуснал Патрула, Светли маг трето равнище…

Всичко завърши някак подозрително бързо — дребно сдърпване… Въпреки че се бяхме разбрали да не говорим на тази тема. Отдавна — преди три години, когато Светлана напусна Нощния патрул. Не бяхме нарушавали обещанието нито веднъж. Естествено, аз разказвах на жена си за работата… за тези случаи, за които исках да си спомням. И тя винаги слушаше с интерес. А ето че сега не се сдържа.

Нима наистина беше почувствала нещо лошо?

В резултат от разговора се приготвях дълго и с нежелание. Облякох костюм, после се преоблякох с джинси и карирана риза, накрая плюх на всичко и облякох шорти и черна тениска с надпис: „Приятелят ми беше в клинична смърт, но ми донесе от оня свят само тази тениска!“. Щях да приличам на жизнерадостен немски турист, но пък поне външно щях да запазя отпускарско настроение пред Хесер…

Най-накрая излязох от къщи двайсет минути преди да изтече определеният от шефа срок. Наложи ми се да хващам такси, да проверявам вероятностните линии, след което да подсказвам на шофьора маршрутите, на които не ни очакват задръствания.

Шофьорът приемаше напътствията ми неохотно, с дълбоко съмнение.

За сметка на това не закъсняхме.

Асансьорите не работеха — момци в сини гащеризони делово товареха в тях хартиени чували с цимент. Тръгнах по стълбите и установих, че на втория етаж на офиса ни правят ремонт. Работниците облепваха стените с гипсокартон, суетяха се мазачи, които запълваха фугите. Паралелно с това монтираха висящ таван, над който вече бяха скрити тръбите на климатиците.

Все пак е постигнал своето нашият домакин, Виталий Маркович! Изнудил е шефа да се реши на пълноценен ремонт. И дори е намерил пари отнякъде.