Йън Ървайн - Пътят между световете

Около пролуката Стената прозираше и тя едва различаваше напиращата твар, която се долепи до прохода с тежък влажен удар. Приличаше на кълбо с пипала, обаче формата й се менеше всеки миг. И блестеше влажно като гол охлюв.

А Рулке я бе увещавал, че е в безопасност, че нищо няма да се промъкне през защитата му, докато той пази Стената. Слузестото същество нехаеше за обещанията му, защото проточи напред лъскав псевдопод, остър като игла, и го пъхна в пролуката. Израстъкът се удължи чак до средата на залата, а тялото зад преградата се смаляваше. Накрая съществото се провря цялото и си възвърна предишната топчеста форма.

Каран се опитваше да съживи мускулите и нервите си, но тялото й просто се мяташе безцелно като буболечка в паяжина. Нямаше начин да се избави от тази твар, впила се досущ като пиявица в нишката на нейния живот… и се мъкнеше с жвакане по пода към безволното тяло.

Каран изпищя — лигав израстък се опря в лицето й, слузести пипала започнаха да шарят по кожата й. Завъртя глава, но още един псевдопод я подпря от другата страна и примляска по бузата й. Прониза я болка в ухото — съществото се опитваше да пробие навътре. Малко й оставаше да полудее от погнуса и ужас.

Каран не можеше да понесе такова страшно предателство. Всички обещания на Рулке да я защити се оказаха празнодумство. Значи и всичко друго, казано от него, беше лъжа.

Пиявицата от пустотата разпростираше своите пихтиести псевдоподи по главата й, за да проникне през очите и ушите и да изсмуче мозъка. Но Каран си оставаше в плен на наложения й транс. Трудно би помръднала и един пръст.

Болката в ухото й се засилваше. Не виждаше нищо, откакто тази слузеста буца се настани на лицето й. Един израстък се пъхна грубо в носа, напираше да навлезе в главата. Друг се втвърдяваше върху окото й, май се канеше да пробие навътре.

Каран стовари върху гадната твар послание на ярост, омраза и неутолим глад. Искаше да я заблуди, че е нещо като хиена или плъх, който с удоволствие би похапнал от такъв противник. Съществото отскочи на цял разтег и тя се възползва от шанса да прониже пустотата с беззвучен писък, в който вложи целия си ужас и гняв от измяната. Незабавно загуби досег с Каркарон и тялото си. Отново се превърна в чисто съзнание, зареяло се из пустотата, но сега нишката на Рулке Заблещука пред нея. Каран се стрелна по Пътя към Аакан, право към залата, където се събираше Съветът на кароните.

„Кой зове Призоваващия?“ — затътна някой гръмовно.

„Аз…“ Каран ги обля с бяс, натрапи им гнусната представа за пиявицата.

„Предател! Вижте как държи на дадената дума. Той ще предаде и вас!“ Усещаше как кароните се дърпат стъписано от връзката, сякаш са докоснали пепелянка.

„Коя си ти? Какво искаш от нас?“ Не можеха да видят с очите си нито нея, нито Рулке, може би се бояха, че това е първият сблъсък от нова война. Каран неумолимо им показваше как пиявицата отново се намества на главата й, а в Каркарон тялото й виеше.

„Каран!“ — ахна Рулке.

Тя долови какво унижение е за него, че е забравил за обещанието да я пази, но след миг надделя съжалението, че трябва да се откъсне от Аакан.

Каран се втурна обратно в недостъпните за сетивата извивки и криволици на пустотата.

„Ама че си глупачка! — последва я викът на Рулке. — Нека ти помогна. Не мога да намеря Пътя сам. И двамата ще умрем!“ В кошмарното раздвояване — плътта й в Каркарон, съзнанието, залутано из безкрая — Каран пак усети пихтиест израстък да се вре в носа и. Каквото и да стореше Рулке, нямаше да стане по-лошо от сега. Позволи му да я намери и внезапно Пътят към Сантенар се очерта ясно пред двамата. Понесоха се обратно по оплетените проходи и през всеки миг Каран знаеше що за орда от твари се е струпала към пролуката, за да се измъкне от пустотата.

Още не се бе върнала в тялото си, когато болката в ухото стана нетърпима. Пиявицата вече обгръщаше цялата й глава. Тялото на Каран се изви като дъга, петите й затропаха по пода. Пръстите й слепешком разкъсваха рехавите израстъци на съществото, но те се възстановяваха тутакси.

Двамата прекосиха последния искрящ тунел на Пътя, преодоляха последната бариера. Пред тях се появи Стената, през която минаха светкавично. Съзнанията се върнаха в телата. На Карани се струваше, че тъпанчето на едното й ухо е разкъсано. Тя изписка немощно и успя да обърка за малко пиявицата, която поне престана да притиска окото. „Рулке! Помогни ми!“ Каронът лежеше отпуснато, неспособен да се измъкне от унеса. Трябваше да се спасява сама. Тя извлече от себе си всяко болезнено, разтърсващо и смразяващо чувство, което бе преживявала някога, добави изгарящата си погнуса от безформената твар, пльоснала се на лицето й. Страданието се мяташе из ума и като между огледала и набираше сила, накрая се пръсна във всички посоки толкова неудържими, че никой не би могъл да му устои.