Йън Ървайн - Пътят между световете

Настани се в малка ниша зад един ъгъл. Тъкмо тук се бе промъкнал Лиан през замаскираната подвижна плоча в стената. А и прозорецът, по-голям от самата нея, бе с обикновени стъкла в гъста решетеста рамка. Стъклото явно беше прастаро, защото придаваше на светлината лилав оттенък.

Тя се сгуши върху купчина килимчета и се уви с одеяло. Изви глава да надникне през северозападния прозорец. По-късно през него щеше да надзърне и луната, преди да се скрие зад високите назъбени планини.

— Готов съм — подвикна й Рулке.

— И аз.

Тя застина в очакване. В залата притъмня, проточиха се призрачни паяжини, които се сплетоха в мрежи от светлина. Каран затвори очи.

Но преди да се заемат наистина със задачата си, на пода тупна парцалив вързоп.

— Каран! — извика Лиан.

Идеше й да умре от срам, че я завари в такъв момент. Едва издържа, докато го прогонят от кулата, а после се разрида неудържимо.

Рулке отново бе създал безплътния образ на Възбраната, но въздъхна и го премахна.

— Нищо не става — размишляваше той на глас. — Може би за нея ще е непосилно. Ето кое им е лошото на хората с усета — ненадеждни са. Все пак е по-добре да се убедя в това сега, а не прекалено късно.

Отпрати гашадите с властен жест, скочи от машината и седна до Каран.

— Хайде, поговори с мен.

— Видя ли го?! — изхленчи тя. — С какво пренебрежение ме гледаше! Колко ли съм гнусна в очите му?

Каронът обгърна раменете й с ръка.

— Видях само, че е уплашен до полуда за тебе.

— Мразя се… — процеди Каран. — Искам да се прибера у дома.

— Стига детинщини — скастри я Рулке. — Ако трябва да мразиш някого, насочи омразата си към мен. Знам какви чувства изпитвате един към друг. Наблюдавах ви, не помниш ли?

— О, да, мразя те! — кресна тя и го отблъсна. — Няма по-зъл и покварен човек от тебе в Трите свята. И всяка твоя дума е изречена с една-единствена цел — да ме склониш да ти се подчинявам.

— Така си е — потвърди каронът със смях. — Но ще ти предложа нещо. Върви си. Освобождавам те от всякакви задължения към мен. Тръгни си свободна от Каркарон още сега, ако щеш.

Предложението му беше толкова нелепо, че Каран дори не се изкуши.

— И защо ме дразниш? — промълви студено. — Знам, че никога няма да ме оставиш на мира.

— Ако не ми помагаш охотно, ще се провалим. Нямаме ли си доверие, немислимо е да намерим Пътя. По-добре да си потърся друг с дарбата на усета, ако ще да минат още сто години, докато го намеря.

Каран се изправи.

— Ти си Великият предател, проклятието на Сантенар и на Аакан. Никога не бих се доверила тъкмо на тебе.

— То се знае. И все пак?…

Тя пак се тръшна на килимчетата.

— Невъзможно е, но ти вярвам всъщност.

— Тогава си върви. Не си ми задължена. Този път тя не понечи да стане.

— Не можеш да ме освободиш от задължението! Дадох обещание срещу свободата на Лиан.

Рулке се подсмихна, но Каран долови облекчението му.

— Знаеше предварително, че няма да се изметна, нали?! — изфуча от яд, че я е надхитрил толкова проницателно.

— Опознах нрава ти, но и ти имаш свобода на избора като мен. Не бих могъл да предвидя как ще постъпиш. Ще започнем ли?

— Хайде да приключваме с това.

— Свържи се със съзнанието ми.

Каран му позволи да достигне онова преградено кътче в ума и, на което не бе давала воля още от премеждията си в Нарн преди година. Напрегна се от опасенията, че ще почувства ужас или отвращение. Нищо подобно не се случи. Той докосна мислите й внимателно, някак нерешително.

Учуди се и си каза, че не може да се мери с него по лукавство. Позволи му да продължи и чрез връзката долови какво ли не… Всепоглъщаща решимост, жажда да господства и притежава, стремеж да смаже враговете си и никога да не се предава. Вярно, кароните бяха Властители на Аакан, но и затворници там — не можеха да разширят владенията си, а аакимите ги превъзхождаха несравнимо по брой. Затова заплахата от пълно изтребление не изчезваше нито за миг. Най-силният й страх обаче не се оправда. Нямаше и следа от покварата и падението, с които я заливаше мимолетният досег с душата на Емант.

„Ако ще да извършвам непростимо прегрешение и никой никога да не ми го прости, поне помагам на човек, който не е изцяло обладан от злото.“ — Така добре ли е?

— Да — смънка Каран.

Рулке се съсредоточи в работата с машината, а на нея й се зави свят, но каронът веднага я подкрепи.

— Доближихме и най-несигурната част — да налучкаме подходящия начин, за проникване през Възбраната. Не бива да ни надушат създанията, обитаващи пустотата.