Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Прибира снимките в плика и проговаря:

— Оттук излитам за Денвър. Не знам дали наистина ще имам нужда от вас там, но в по-далечна перспектива е възможно да възникне проблем от вашата компетенция. Бих се чувствал много по-уютно в компанията на човек, който има разрешително.

— И двамата сме лицензирани за работа в Колорадо — отвръща Зейн, — а Кети по нищо не ми отстъпва в боравенето с оръжие. Даже бих казал, че стреля по-точно от мене.

— Залагам двайсет срещу едно за това — обажда се Кети.

— Готова ли сте да дойдете в Колорадо, Кети? — пита Раян.

— Имам само една смяна бельо в чантата.

— Няма да ви трябва повече — утре се прибираме в Калифорния.

Всъщност петдесет и осем годишната Измена Мун, описвана като пълен сладур, надали би представлявала заплаха за физическата сигурност на Раян.

Той се нуждае по-скоро от компания, отколкото от закрила. Цяла година е прекарал в самота и този фактор е взел своята дан.

Специално Денвър не е най-подходящото за него място, където да остане в самота. При първото пътуване там мислите му са доста объркани, каквито са и сега, а си тръгва изпаднал в състояние, близко до отчаянието.

Освен това, още щом вижда Кети в гаража на Спенсър Баргест, в съзнанието му се загнездва мисълта, че трябва да я пита нещо. Непременно трябва. Въпросът е от първостепенно значение. Само дето не знае какъв е точно. Усеща го полуоформен някъде в по-дълбоките пластове на съзнанието си. Може пък да изплува, докато стигнат до Денвър.

Четирийсет минути след излитането от Лас Вегас, високо над Юта, високо над бурята и на път към Колорадо, Раян моли за извинение и се затваря в тоалетната.

Отпуска се на колене и повръща в чинията. Стомахът му започва да се бунтува, докато очакват излитането, а след това нещата се влошават.

Сетне изплаква два пъти устата и измива ръцете си. Остава поразен от бледността на пръстите, побелели като кости.

Като поглежда лицето си в огледалото, установява, че то е дори по-бледо от пръстите на ръцете му — устните са напълно лишени от цвят.

Поглежда се неохотно в очите и неизвестно поради каква причина се сеща за Алвън Клем и удобната стълба, за удобния бетон, за копринения шал и удобния инфаркт.

Коленете му омекват и той присяда върху тоалетната чиния. Допира ги, с надеждата едното да даде сила на другото.

Не си дава сметка за това, че става и започва отново да си мие ръцете — усеща се, едва когато вече ги търка със сапун.

Отново е седнал върху тоалетната, когато някакво почукване кара сърцето му да подскочи, преди да е осъзнал, че този път ръката от другата страна на вратата си е напълно истинска.

— Да не ви е зле? — обажда се Кети Сиена.

— Съжалявам — отвръща той, — наистина съжалявам.

— Лошо ли ви е?

— Призля ми от височината — обяснява той.

— Да ви помогна с нещо?

— Минутка само. Дайте ми една минута.

Тя се маха от вратата.

Посочената от него диагноза е неправилна — гади му се от страх. Страх го е от онова, което може би ще открие в Денвър, в дома на Измена Мун и някогашен дом на Изми.

Оставили зад себе си звезди и луна, те се спускат през гъсти облаци — бял въртоп зад илюминаторите, — за да съзрат след малко Денвър, блеснал в прозрачния нощен въздух.

По време на полета Раян е позвънил на Измена, за да каже само, че покойната й сестра му е сторила добро, което няма да забрави никога, и понеже така и така е в Денвър, би искал да намине, за да научи нещо повече за своята благодетелка. Получил въодушевеното съгласие на Измена, той поръчва кола под наем — кадилак ескалада — да ги чака на летището.

Януарската вечер е така мразовита, че ледените му ръце изглеждат топли в сравнение с нея. Дъхът излиза във форма на петльови опашки от устата, увисва за миг на студа, преди да се стопи и изчезне.

Стомахът му се е успокоил, но не и нервите и след като прибират малките пътни чанти в багажника, той моли Кети да кара. Седнал до нея, прочита отново адреса на Измена от бележника, в който го е надраскал, а Кети го въвежда в навигационната система.

Тя кара уверено, оправя се с големия СУ В, все едно е минала с него стотина хиляди километра. Раян си казва, че тя е добра не само с оръжие и коли, но също и с който да било механизъм или инструмент, просто защото предпочита предметите пред хората.

Самото каране извиква на устата й едва забележима несъзнателна усмивка. Макар обикновено да внимава много за изражението си, в дадения момент лицето й не представлява маска, а е с отпуснати черти — такова, каквото Раян не е виждал до този момент.