Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

— Трябва ли да знам нещо за жената, при която отиваме? — пита тя.

Той разказва за Изми Клем и нейното внимание по време на биопсията, а сетне за наученото днес, за обстоятелството, че тя е умряла двайсет и един месеца преди описаните от него събития.

Каквато и реакция да е очаквал от страна на Кети, не следва никаква. Леката усмивка си остава върху устните, а погледът й не се отделя от платното, сякаш казаното от него не е по-стряскащо от информацията за предстоящ снеговалеж.

— Двайсет и един месеца. Какво ви говори това? — пита тя.

— Измена и Изми са еднояйчни близначки.

— Тоест — какво? Мислите, че в лабораторията е била Измена?

— Може би. Най-вероятно.

— Но е използвала името на Изми. За какъв дявол?

— Това е нещото, което искам да изясня.

— Не се и съмнявам.

Очаква от нея да продължи, но жената кара в мълчание, като при всяка произнесена от навигационната система инструкция отронва по едно „да, мадам“.

Професията е приучила Кети да изслушва внимателно онова, което клиентът иска да й каже във връзка със своя проблем, без да проявява любопитство по отношение на онази част от него, за която той не казва нищо. Но способността й да симулира пълна липса на интерес в дадения случай изглежда направо свръхестествена.

Когато системата оповестява последен завой вляво след триста метра, Раян разпознава парка с трепетликите и черквицата в неговия край.

— Спрете — обажда се той. — Знам това място. Щом къщата е зад ъгъла, можем да стигнем дотам и пеша.

Палтата им не са предвидени за външната температура, но въздухът остава неподвижен — няма пронизващ вятър. С ръце в джобовете двамата влизат в парка.

Трепетликите са се отърсили от листата си за през зимата. Гладките голи клони чертаят неясни геометрични фигури на фона на вечерното небе.

Пресен сняг, още ненагазен от детски ботушки, повива тревата, а павираните алейки се вият като черни поточета из околната белота.

— Бил съм вече тук — казва той на Кети. — Преди шестнайсет месеца.

Тя крачи редом и чака.

— Тогава имах изключително ярко дежа ву. Въздухът бе също така неподвижен, както е сега, само дето трепетликите шепнеха нещо, както правят винаги, стига да имат листа. Тогава си помислих, че страшно много обичам този звук, а в същото време си давах сметка за това, че никога по-рано не съм го чувал.

Една лампа хвърля светъл кръг върху монтирана под нея пейка. Ръбът й е настръхнал от скреж, а паважът точно под нея е блеснал заледен.

— Отпуснат върху тази пейка, аз бях убеден, че съм сядал тук много пъти в миналото, по всяко време на годината и при всякакви климатични условия. Обзет бях от… неописуемо дълбока носталгия по това място. От любов към него. Странна работа, не мислите ли?

Отговорът е отново изненадващ:

— Не мисля.

Раян я поглежда. Тя усеща това, но не отвръща на погледа му.

— И сега ли изпитвате същото? — пита тя, отправила поглед към трепетликите.

Раян потръпва и отвръща:

— Този път си е най-обикновено място.

Приближават черквата „Света Джема“, където оформена като камбана бронзова лампа осветява дъбовите двери.

— Знаех как ще изглежда черквата отвътре, преди да вляза. А когато влязох… усетих, че съм се завърнал в любимо място.

— Да влезем ли?

Макар да му е ясно, че няма как да го проследят и открият толкова бързо в Колорадо, Раян е обзет от предчувствие, че ако влезе сега в тази черква, там неминуемо го очаква жената с лилиите и ножа, само че този път без лилии.

— Не — отвръща той. — Сега няма да има нищо особено просто място, каквото са паркът и всички останали.

Меките части на ушите му премръзват, очите се навлажняват, а леденият въздух започва леко да намирисва на амоняк, което дразни ноздрите му.

От другата страна на черквата е разположено голямо гробище. То не е оградено, а централната алея е обточена с електрически фенери.

— Не го забелязах миналия път — казва Раян. — Не успях да стигна чак до това място. Излязох от черквата… така уплашен, че май нямах никакво друго желание, освен веднага да се прибера в хотела. Мислех, че съм отровен.

Казаното сега сякаш прави на Кети Сиена по-силно впечатление от всичко останало. Докато прекосяват гробището, тя мълчи известно време, а сетне повтаря.

— Отровен ли?

— Отровен или наблъскан с халюциногени. Тя е дълга история.

— Дълга или не, струва ми се, че отрова или халюциноген са предположения, по-смели от всяко друго.

— Какво друго?