Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

За миг Раян не може да разбере що за чудо е това, но бързо установява, че е видеозапис на живо човешко сърце в отворен гръден кош.

Макар да не помръдва, екранът се разделя сам на квадрати — по един за всяка от наблюдателните камери — и всеки от тях се запълва със същия отвратителен образ. Миг по-късно върху него светват още четири такива квадрата, и още четири, и още…

Това няма нищо общо с реалното време, нито с извършвано в района на имението престъпление — това е образователен филм за провеждане на сърдечна операция. Ръцете на хирурга се появяват в кадър, а камерата се отдръпва, за да покаже операционния екип.

Системата започва да обхожда отделните камери все по-бързо и по-бързо, докато образите се завъртат във вихър, който не позволява да се проследят действията на екипа. Мониторът потъмнява.

Всички подредени в шкафа рекордери изпускат предсмъртен електронен вопъл. Сетне — тишина. Индикаторите на всички апарати угасват.

Раян няма нужда да вика техник, за да разбере, че цялата система е отишла на кино, че запазените по инструкция записи от последните трийсет денонощия са изтрити и той вече не разполага с каквото и да било доказателство за чужда намеса.

Отново в апартамента, Раян отива в спомагателното помещение, отваря един шкаф и прехвърля окачените вертикално в редици папки, докато открие тази със снимката на Тереса Рич, задигната от албума на Спенсър Баргест в неговия кабинет.

Преди шестнайсет месеца, преди още да узнае диагнозата, поставена му от доктор Гупта, той е убеден, че в тази снимка ще открие ключа към разшифроване на загадъчните събития, случили се тогава.

В крайна сметка проведените с почти маниакална настойчивост проучвания не довеждат до нищо положително и той приема, че няма съзаклятие срещу него, няма отравяне, а просто невинни съвпадения, които му се виждат изпълнени със скрит смисъл и загадки, единствено защото е подозрителен по природа и здравословното състояние не му позволява да мисли трезво.

Може би е настъпил моментът отново да се заеме с Тереса.

Сега не разполага с осигурената му от Мот апаратура за анализ на снимков материал. Ще трябва да се задоволи със собственото си невъоръжено око.

Внезапно звънва телефонът: спешната му линия. Дисплеят не разкрива кой е абонатът. Когато вдига слушалката, жената с лилиите проговаря:

— Виж движението по разплащателната си сметка. Ще установиш, че си дарил сто хиляди долара за изследвания в областта на сърдечносъдовата хирургия. Предполагам, че едно финансово ужилване е за теб по-болезнено от порязване с нож.

Той не се хваща на въдицата и пита:

— Кои сте вие в крайна сметка?

— Не сме „ние“, а „аз“.

— Лъжеш. Разполагаш с възможности, които са по силите единствено на организация. Много широк гръб.

— Която и да съм, ти си мъртъв.

— Още не съм — отвръща Раян и затваря.

Живей за действие. Не: живей, за да те действат. Улови мига. Действай, а не противодействай. Яхни вълната, забий кила в нея, овладей я ти — не тя тебе, съществувай, за да живееш, а не заради самото съществуване. Съществуването е вход, а не изход. Да бъдеш, или да не бъдеш — не е в това въпросът.

Раян обикаля из огромната къща, пали лампите отпред и ги гаси зад гърба си, като не забелязва почти нищо в помещенията, които прекосява, задържал в съзнанието си само образи от миналото: плъзнали хлебарки, а други — смачкани в пепелници, туристически плакати от Катманду и Хартум, все места, където не е ходил, понеже татко има нужда от предназначените за пътешествия пари за всекидневни визити в едни по-екзотични места, както и от парите за наема, затова понякога му се реваншират с визити в Лас Вегас, с колата и мама и с мъжа, мъжа, изпълняващ в дадения момент ролята на оня, който нейният собствен мъж никога не може да бъде, приповдигнато настроение от устрема на изток, режеща светлина на огромна пустиня и блазнещи приказки за големи пари, системи за залагане и системи за следене на карти, мексиканска бира за из път, опипване отпред, докато ти се правиш на глух отзад, правиш се на заспал, преструваш се на умрял, на никога нероден; понякога те зарязват в колата на паркинга пред някое казино за през цялата нощ, сгушен върху задната седалка, защото ако седнеш отпред, където се виждаш, някакви непознати започват да чукат по стъклото и ти говорят сладки приказки — вампири, казваш си ти, — убеждават те да им отвориш, а после отново евтин мотел, и ти пак чакаш в колата отпред, докато мама и мъжът „си прекарват приятно“ двамката; ден или два по-късно обратно на запад, безнадеждни приказки за пари, горчиви обвинения, спиране за отмора, когато поредният й зашива шамар, а тя му отвръща, а ти се мъчиш да ги спреш, но си много малък и слаб, и тогава той й прави нещо там, на откритото, и ти трябва да се отдалечиш, да крачиш надалече по сухата, сгорещена земя, да тръгнеш към дома, защото не можеш да ги гледаш, но няма как да изминеш пеша стотиците километри, така че, когато те спрат с колата край теб, ще трябва да се качиш отзад, а те си седят отпред и се смеят, все едно нищо не е било, а после целият път назад, и няма нищо красиво в пустинята по пътя назад, Мохаве прилича на мръсен пепелник, а мама и поредният разговарят за следващия път, когато ще ударят кьоравото, защото ще усъвършенстват системата, ще се упражняват на карти и така — през целия път до вкъщи, и татко, и Катманду, и Хартум, при хлебарките и другите хлебарки, до следващия мъж на момента.