Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

В девет часа и четирийсет и пет минути Раян звъни на Уилсън Мот, а той е приятно изненадан от обаждането, както всеки път.

— Следобед летя за Лас Вегас — съобщава Раян. — Хората, които работиха там с мене миналата година — Джордж Зейн и Кети Сиена, — дали са подръка в момента?

— Да, на разположение са. Но никой от тях не е в Лас Вегас — и двамата работят в района на Лос Анджелис.

— Можем да летим заедно — отвръща Раян.

— Мисля, че е по-разумно да не го правят. Разполагаме със собствен транспорт. Освен това, ако е необходимо да се извърши някаква подготвителна работа, ще имат нужда от поне няколко часа преднина.

— Да, така би било по-добре, наистина. Хубаво. Ако си спомняте, последния път имах две посещения.

— Папката е пред мен — казва Мот. — Имали сте вземане-даване с две лица на два отделни адреса.

— Искам да повторя срещата с мъжа — казва Раян. — И то час по-скоро.

— Ще направим всичко според силите си.

Раян затваря.

Прибира снимките на двете мъртви жени в плика.

В съзнанието му изниква неканен образ: болничната стая, в която прекарва нощта преди трансплантацията, таванът, подът и стените, мебелировката, полирани не от нечия ръка, а от действието на приспивателното, което са му дали, даже сенките блестят, Уоли Дънаман край прозореца, хромирано жълтата нощ на града отвън, разцепеният от биещите камбани въздух.

Застанал в затопленото спомагателно помещение, край изисканото, скъпо бюро, Раян потръпва, след това започва да се тресе, а в душата му пъпли леден ужас. Пита се от какво го е страх и не може да си отговори, макар да подозира, че развръзката не е далеч.

Късен неделен следобед в Лас Вегас. Небето е снижило образ, сив като на заклет комарджия, който се надига от масата за бакара, след като е профукал и последния долар.

Високите части на Мохаве са сковани от студ. Надолу по голото лице на планината, надалеч от зарязаните и отдавна забравени мини за оловна и желязна руда, далеч от разровените склонове на пиритни каньони и фелдшпатова пустош, през изсъхнали като прахан равнини, над яловите светлини на казината се понася влажен вятър, все още недостатъчно силен, за да вдигне облаци прах от паркинги и празни парцели във въздуха, или да смути покоя на гнездящи в дървесните корони плъхове, но с ясно обещание да набере мощ, докато денят губи своята.

Джордж Зейн чака пред терминала за частни полети с дванайсетцилиндров мерцедес седан. Видът му е по-могъщ и от този на колата.

Докато отваря задната врата за Раян, казва:

— Добър ден, господин Пери.

— Радвам се да ви видя отново, Джордж. Май времето се разваля.

— То не пита — отвръща здравенякът.

Вече в колата, поела от летището към магистралата, Раян проговаря:

— Знаете ли дали Баргест ще излиза довечера? Ще имаме ли възможност да го посетим?

— Право там отиваме — отвръща Джордж. — Заминал е за Рино на някакво кукувско сборище. Ще остане до сряда.

— Кукувско сборище ли?

— Така им викам. Най-умните и прозорливи представители на човешкия род се събират за обсъждане на методика, която да сведе цялата човешка популация до максимум петстотин милиона.

— Тоест, другите шест милиарда — аут? И как смятат да стане?

— Е — отвръща Зейн, — доколкото съм чел, измислили са цял куп начини да се свърши работата. Проблемът им се състои в това, да убедят в правотата си останалите от нас.

На една от пресечките няколко листа от вестник са вдигнати във въздуха от внезапен порив на вятъра, извисяват се в цялото си великолепие, пикират в широка спирала, а полетът им е величествен като на албатрос, литнал да търси осъдена на смърт овца.

— Не ли по-добре да изчакаме няколко часа, докато се стъмни? — пита Раян.

— Винаги е за предпочитане да се прониква денем, стига да е възможно — отвръща Зейн. — По-малко подозрително изглежда. С рогата напред, и без да ти пука.

Видът на квартала денем е дори още по-обикновен, отколкото през нощта: обикновени фермерски къщи, градински мебели и въжени люлки по верандите, добре поддържани дворове, баскетболни кошове над гаражни врати, тук–там — американското знаме.

Къщата на доктор Смърт изглежда обикновена, като всяка друга от тази улица, което навява на Раян мисълта за това, какво ли пък е скрито в останалите.

Когато Зейн вкарва колата в алейката за автомобили, вратата на гаража се вдига. Той влиза вътре, където преди това е оставил Кети Сиена и където сега стои тя, изправена край входа към вътрешността на къщата.