Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

След вечерята те струпват мръсните чинии в умивалника и отпиват от последната чаша вино, а тя проговаря:

— Да си лягаме, Жмичкин.

На Раян внезапно му хрумва, че здравословното му състояние би могло да причини импотентност. Напразни тревоги.

В леглото, привел цялото си тяло в движение, той се запита дали няма да си докара някой пристъп. Но оцелява.

Гушнал след това Саманта, която е отпуснала глава върху гърдите му, той заявява:

— Страхотен идиот съм.

— Хващам се на бас, че тази мисъл не ти е хрумнала в момента — въздъхва тя.

— Не, разбира се, идвала ми е наум и преди.

— И какво те кара да се върнеш към нея точно сега?

Ако й разкаже за абсурдните подозрения, ще се наложи да й признае и здравословните си проблеми. А не му се иска да я безпокои, преди да знае окончателните резултати от изследванията на доктор Гупта, както и истинските мащаби на проблема.

Затова отговаря:

— Изхвърлих ония сандали.

— Дето са направени от рециклирана автомобилна гума ли?

— Ядоса ме природозащитното име на производителя „Зелени обувки“.

— Страхотен си, Дотком, но все пак си оставаш кретен.

Дълго време си говорят за съвършено незначителни неща, което може би е и най-добрият вид разговор.

Саманта се унася, златно видение в слабата светлина от нощна лампа, а скоро и Раян заменя този спокоен образ с динамиката на съновиденията.

Те преливат едно в друго, докато най-накрая се озовава в разположен върху дъното на океанската бездна град. Светилища, палати и кули са огрени от призрачна светлина, която облива отдолу нагоре куполи, шпилове, царствени зали, храмове и вавилонски стени. Той се носи над разпрострели се под водната повърхност улици, удавени в ненарушимата тишина на водните глъбини… докато не долавя басов ритъм, пълен с меланхолична заплаха. Знае неговия източник, но не смее да го назове, защото назове ли го, ще стане негова жертва.

Събужда се в приглушена светлина. Ужасът, който го измъчва, не е резултат от непосредствена опасност, а от някаква колосална беда, която дебне притаена в идните седмици или месеци, и тя не е свързана със слабостите на тялото, а е нещо по-лошо и трудно за осмисляне. Пулсът му не е учестен, но всеки удар прилича на такт от огромно бутало, задвижено с непреодолима мощ в недрата на грамадна и бавна машина.

Изкусителното благоухание на Саманта е останало в чаршафите, но самата тя е станала, преди Раян да се събуди. Той е сам в спалнята.

Циферблатът на дигиталния настолен часовник показва, че до полунощ остават трийсетина минути. Спал е по-малко от час.

Светлината, която се процежда през открехнатата врата, му напомня призрачното сияние на подводния град от съня.

Нахлузва широките кафеникави панталони и тръгва бос да търси Саманта.

В съседната стая до едно кресло е поставен бронзов лампион, чийто абажур от стъклени мъниста хвърля оцветени светлини и сенки по пода наоколо.

Кухнята е свързана с това помещение и през нея се вижда отворената врата към терасата, където са вечеряли.

Свещите са угасени. Слаба лунна светлина смущава нощната тъма и клоните на старото дърво се протягат като пипала в сумрака.

Топлият въздух леко ухае на море и по-силно — на цъфналия през нощта жасмин.

Саманта я няма. Едно стълбище води надолу към двора.

Оттам се чуват приглушени гласове, които насочват Раян встрани от стълбите, към парапета. Забелязва веднага Саманта, защото сноп лунни лъчи превръща златото на косите й в сребро и нежно милват перлената белота на нощницата й.

Другият стои в сянка, но по тембъра на гласа Раян познава, че е мъж.

Не може да различи отделни думи, нито да отгатне характера на емоциите от ритмиката на разговора.

Също като в килерчето миналата нощ, когато прави безуспешни опити да подслуша водената шепнешком дискусия в кухнята на своята къща, и сега го залива лепкава вълна от безпокойство, на мъчителни догадки с неуловими предели, за скритото значение на неща, които само допреди миг са изглеждали така простички, ясни и напълно понятни.

От рязката промяна в тона Раян установява, че двамата долу приключват разговора си. И наистина, мъжът се извръща от Саманта.

Когато непознатият тръгва, сянката първо го поглъща изцяло, но миг по-късно се разсейва. Лунното сияние осветява, но в същото време е мътно и измамно — колкото показва, толкова и прикрива.

Висок, строен, крачещ със самоувереността на атлет, мъжът прекосява моравата, която е станалата петниста от луната в посока към скритата зад гаража алея, а подстриганата по пънкарски бяла коса наподобява нащърбена корона от лед.