Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Ухото може да се оправи с пластична операция, но, ръководен от съображения, за които тя може само да се досеща, Раян решава да си кара с него — такова, каквото е. Същото се отнася и за останалите белези по главата: на места стърчат кичурчета, а на други нищо не расте. Повреден нерв в левия крак е причина леко да го влачи, но без да куца. Придвижва се с привичната си грация, приспособил походката към повреденото си стъпало, все едно се е родил с него в това му състояние. Пак си остава най-красивият мъж, когото е срещала в живота си, но сега излъчва вътрешна красота, която му липсваше преди и която няма нищо общо с външния вид.

Разговарят целия следобед и макар Саманта да не пита какво се е случило през оня ден, в който целият му живот се промени така драстично, той в края на краищата сам подхваща темата и тя за пръв път чува онова, което така дълго е таил от нея — Изми Клем, сънищата, параноичното преследване на заговорници, подозренията за родната й майка и дори за нея самата. Разказва за своето заслепение и грешките си с лекота и смирение — даже с известна доза меланхоличен хумор, — което придава на повествованието още по-голяма дълбочина и сила не само заради начина, по който събитията го променят, а и заради самите събития.

Тя не поставя под съмнение свръхестествените моменти в този разказ, понеже, макар тя самата никога да не е виждала дух, от край време разглежда света като съвкупност от безкрайни, насложени един върху друг пластове, а хората с всичките им слабости — като потенциални светци. А най-често — както вече Раян добре знае — милостта свише ни се представя не посредством видения от рода на онова с Изми, а под формата на най-обикновени хора. Като Кети Сиена, която отгатва необходимостта Раян да чуе за първопричините на насилието, макар че няма да успее да ги осмисли, преди да е станало твърде късно, и която след това, на връщане от Денвър, му казва, че трябва да предложи всички свои жертви и успехи в полза на другите, което и понастоящем се превръща в негов начин на живот — без да се надява на пълно опрощение, но в очакване другите да го получат.

Тя бе влюбена в него някога — обича го и сега. Но това е различна любов. Тя е емоционална, интелектуална и духовна, но в нея липсва чувственият елемент. Страданията са го научили да обича истината и сега тя се убеждава, че тази именно любов го е извела до едно разбиране към нея самата, което за него е било непостижимо в миналото — разбиране толкова пълно, че вероятно то го превръща в човека, който я познава най-добре на този свят. В този невероятен следобед нейната любов става все по-дълбока и тя се пита дали някога в рамките на този живот отново ще се докосне до нещо подобно.

Следобедът отминава и двамата усещат, че е време да се разделят. Надигат се едновременно. Двамата с Тинкър я придружават обратно през ранчото, покрай конюшните и трасетата за езда, през квадратния павиран двор до паркираната пред главната сграда кола.

Докато вървят, той се обажда:

— Искам да ти кажа още нещо, Сам, и зная, че ще поискаш да възразиш, та затова те моля предварително за малко търпение. Не спори. Не коментирай. Просто ме чуй. Аз съм голям поклонник на твоите книги, така че заслужавам много да ме коткаш — всеки писател трябва да ласкае своята читателска публика.

Тя усеща от внимателно подбраните думи, че се готви да каже нещо, което е много по-важно за него от всички обсъждани през целия следобед теми. Мълчанието й показва, че приема.

Той отново я хваща за ръка и двамата изминават още няколко крачки, преди да проговори:

— Като обърна поглед назад във времето, не виждам какво човек като мен е направил за света, че да заслужа да ми изпратят Изми Клем, или всички ония знаци, които можеха да ми спестят участта да живея сега със самочувствието на използвач, който съществува благодарение на сърцето на едно мъртво момиче и с вината за неговата смърт върху съвестта си. Защо ми се дават толкова много възможности, при положение че е ясно както бял ден: нито мога да се възползвам от тях, нито дори да ги съзра? И ето че един ден — не беше отдавна — най-сетне разбрах. Докато четях твоята трета книга, Сам. Заради тебе е било. Всички тези шансове са ми предоставени заради теб.

— Раян…

— Обеща да не коментираш. Виж сега как стоят нещата. Ти си добър човек. Дори нещо повече — ти си самата благодат. И онова, което ще направиш с живота си, е от голямо значение. Важно е да бъдеш щастлива, понеже в собственото си щастие ще можеш да покажеш на много хора верния път с помощта на твоите книги. Бъди щастлива, Сам. Намери някого. Омъжи се. Роди си деца. Ти ще бъдеш невероятна майка. Роди си деца, Сам, прегърни здраво живота и пиши вълшебните си книги. Защото ако съществува някаква надежда за мен самия, когато удари часът, то не ще е заради това, че дарих всичко, което имах, и не защото живея тук, сред монаси, какъвто аз нито съм, нито мога някога да стана. Не, ако ме чака все пак някакво изкупление, то ще е заради това, че минах през твоя живот, без да те осакатя и без да отнема от човешките ти достойнства. А сега — ни дума повече. Нито дума.