Дин Кунц - Сърцето ти принадлежи на мен

Смята, че той ще изпита по-голямо неудобство, ако разбере, че е прекосила половината страна, специално, за да го види, отколкото ако си мисли, че случайно минава наблизо. Преди две седмици й се стори, че се зарадва на обаждането й, а тя съумя да си изпроси покана, без да изглежда твърде настоятелна, при това.

Тази заран наема кола и навлиза дълбоко в територията на Блуграс 12. Стреми да избира третокласни пътища — така не й се налага да бърза и може да се наслаждава на мекия провинциален релеф, на дългите много километри черни дъсчени тараби и зидове от варовик, зад които великолепни ездитни коне пасат из девствени ливади.

Ранчото заема близо триста декара. Пасищата му са тучни, като всички други наоколо, а конете са също така красиви, макар не толкова расови. Далече от пътя се вижда голяма къща, към която води алея за автомобили с два реда красиви дъбове отстрани.

Опасана от широка веранда, тази огромна и все пак елегантна господарска къща — толкова типична за Кентъки, бяла, с черни греди на конструкцията — е защитена срещу палещите лъчи на юнското слънце от най-гигантските върби, които Сам някога е виждала.

Към верандата водят както стълбища, така и рампи. Тя избира едно широко стълбище.

Обширната веранда е обзаведена с шезлонги и плетени столове с възглавнички, в един, от които се е настанило момче на около тринайсет години, луничаво и с вълниста коса, загоряло и босоного, облечено в сини джинси и рекламна тениска на известен състав. Забило е нос в книга и, понеже няма ръце, прелиства страниците с палеца на единия си крак.

— Здрасти — обажда се момчето, като вдига глава от книгата. — Да са ти казвали, че си много хубава?

— Чувала съм го един–два пъти — отвръща тя.

— Как се казваш?

— Сам.

— С подобно име е по-добре да си хубава. Да бях десетина години по-голям, щях да те излапам на един път.

— Да са ти казвали, че си голям сваляч?

— Чувал съм един-два пъти — отвръща момчето с усмивка.

Както й е казано по телефона, Саманта влиза през двукрила врата в преддверие с превъзходна орехова настилка. Оттук се отива към канцелариите на ранчото, а отворените им врати създават атмосфера на непринуден уют.

Отец Тимъти е в своя кабинет, седнал зад бюрото, точно както й е казал, че ще го намери. Висок и леко прегърбен, със загрубяло от слънцето и вятъра лице, той би могъл да мине за някой от работниците в ранчото, или пък за опитен ездач, ако не е облечен в монашеско расо.

— Днес е ден за къпане на кучетата, та Бини е затрупан от работа и понеже не знаеше кога точно ще пристигнете, помоли ме да ви заведа при него.

— Бини — повтаря тя.

— О, вие няма откъде да знаете, но тук го наричат така. Името му е широко известно, а той не иска много да бие на очи, та затова му викаме така — за по-голяма конспирация.

Един от образите в първия й роман е с прякор Бини.

Отец Тим я повежда през къщата към така наречения от него „парк“, който наподобява по-скоро централен двор на колеж. Три постройки, подобни на първата, само че по-нови, заграждат пространството от всички страни. Дворът е павиран и сенчест благодарение на няколко дъбови дървета.

В парка ври и кипи. Деца в инвалидни колички седят край ниски маси, заети с най-различни форми на ръчния труд. Друга група, в по-добро физическо състояние, издокарани в бяло, се обучават на бойни изкуства. По-настрани се чете приказка — дечицата са насядали върху възглавници в полукръг около енергична монахиня, която с живописни жестове имитира заешка изненада и уплаха. Навсякъде е пълно с мързелуващи или играещи кучета. Златисти ретривъри и лабрадори, до един жизнерадостни, загладили косъм, щастливи.

— Братята обитават разширената главна сграда — обяснява отец Тимъти, докато Сам върви редом с него през сенчестия двор, — а сестрите си имат метох по-навътре в имението. Трите останали сгради са общежития, но имаме нужда от четвърта.

Не делим децата според степента на увреждане. Засегнати от синдрома на Даун съжителстват със страдащи от двустранна пареза, така че всеки да разчита на уменията на другия.

В „Сан Кристофър“ се приемат сираци и изоставени деца със специални нужди от всякакъв характер. По-малките могат да бъдат в крайна сметка осиновени, но прехвърлилите шестгодишна възраст са трудни за настаняване в приемни семейства и най-вероятно ще останат тук, докато пораснат.

Едно от основните занимания на братята е отглеждането на расови кучета. Макар от това да се печели, непродадените животни са също толкова важни, колкото онези, заминали при нови собственици, за да им носят призове и грамоти, тъй като са не само приятели на децата във фермата, но са специално обучени да ги сближават едно с друго, да им внушават самоувереност.